Дадох на дъщеря си дом, а сега зет ми иска да го продаде – чия е тази къща всъщност?

– Не може да бъде! – изкрещях, когато чух думите на зет ми. Стоях в хола на апартамента, който бях купила за дъщеря си, с ръце, стиснати в юмруци, и сърце, което туптеше като лудо.

– Моля те, мамо, не започвай пак… – прошепна Мария, дъщеря ми, с очи пълни със сълзи.

– Какво значи „да не започвам“? – обърнах се към нея. – Този дом е твоят живот! Моят живот! Всичко, което съм правила през последните двадесет години, беше за теб. А сега Петър иска да го продаде, за да си купите по-голям апартамент в София? Защо?

Петър стоеше до прозореца, с ръце в джобовете и поглед, който не можех да разчета. Беше ми трудно да го приема за част от семейството ни още от самото начало. Винаги беше амбициозен, винаги гледаше напред – но никога не поглеждаше назад, към корените.

– Госпожо Иванова – започна той спокойно, сякаш говореше на непознат – Вие сте направили много за Мария. Но сега сме семейство и трябва да взимаме решенията заедно. Имаме нужда от по-голямо жилище. Детето идва след два месеца. Този апартамент е малък.

– Малък? – гласът ми трепереше. – Малък ли ти е домът, в който Мария израсна? Домът, за който работих на две места, докато тя беше още в първи клас? Помниш ли, Мария, как боядисвахме стените заедно? Как избирахме пердетата? Как спяхме на матраци първата година, защото нямахме пари за легла?

Мария избърса сълзите си и се обърна към мен:

– Мамо… знам колко си дала. Но и аз вече имам семейство. Петър е прав – трябва ни повече място. Искам детето ми да има собствена стая.

– А ти какво искаш? – попитах я тихо.

Тя замълча. В този момент разбрах, че вече не съм най-важният човек в живота ѝ. Болеше ме повече от всичко.

Върнах се мислено назад – към онези години в Пловдив, когато мъжът ми ни напусна и останахме сами. Работех като санитарка в болницата сутрин и чистех офиси вечер. Спестявах всяка стотинка – отказвах си нови дрехи, почивки, дори лекарства понякога. Всичко беше за Мария. Когато навърши 18, ѝ дадох ключовете от този апартамент. Плакахме от радост.

Сега стоях пред нея и усещах как всичко се изплъзва между пръстите ми.

– Мамо – каза Мария по-меко – Не искам да те нараня. Но това е нашият шанс да започнем на чисто. Ще купим по-голям апартамент, ще имаш стая при нас. Ще бъдем заедно.

Петър кимна:

– Можеш да идваш когато поискаш. Ще ти бъде по-удобно в София.

– Не разбирате ли? – извиках аз. – Това не е просто апартамент! Това е моят живот! Това са спомените ни! Как може да ги продадете?

Тишината беше тежка. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата.

– Мамо… – прошепна Мария – Моля те…

Излязох на балкона и се загледах в залеза над тепетата. Спомних си първите години тук – как Мария тичаше из двора с другите деца, как вечер седяхме на терасата и гледахме светлините на града. Всичко това щеше да изчезне с един подпис.

На следващия ден отидох при адвокатката ми – госпожа Димитрова.

– Апартаментът на твое име ли е? – попита тя.

– Прехвърлих го на Мария преди три години… Исках да ѝ дам сигурност.

– Тогава решението е нейно. Ако тя иска да го продаде… няма как да я спреш.

Сълзи напълниха очите ми.

– Ами ако Петър я притиска? Ако тя не го иска истински?

Госпожа Димитрова въздъхна:

– Това вече е въпрос на доверие между вас.

Върнах се у дома и седнах сама в празния хол. Чувах гласа на Мария като ехо: „Искам детето ми да има собствена стая…“ А моето дете? Кой ще му даде дом?

След седмица Мария дойде сама при мен.

– Мамо… Знам, че ти е трудно. Но моля те, опитай се да ме разбереш. Не мога да живея цял живот в твоята сянка. Искам свое семейство, свой дом… Моля те, не ме карай да избирам между теб и Петър.

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ решителност и страх едновременно.

– Никога не съм искала да те държа вързана за мен – казах тихо. – Просто… не знам как да пусна всичко това.

Мария ме прегърна силно:

– Благодаря ти за всичко. Обичам те.

Седях дълго след като си тръгна. Гледах старите снимки по рафтовете и се чудех: кога родителската любов се превръща в окови? Кога трябва да пуснем децата си да летят сами?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите за дома или щяхте да пуснете детето си по своя път?