Дадох всичко на децата си, а сега съм излишна

– Мамо, пак ли ще ми казваш какво да правя? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, държейки чашата с чай, и се чудех дали да отговоря или просто да замълча. Вече не знаех кое е по-правилно.

Преди години, когато Елица и брат ѝ Стефан бяха малки, светът ми се въртеше около тях. Оставих работата си като учителка в началното училище в нашето малко градче край Пловдив, за да бъда до тях. Мъжът ми, Георги, работеше в строителството и често отсъстваше с дни. Решихме, че децата имат нужда от майка у дома повече, отколкото от още една заплата. Не съжалявам за този избор. Но сега, когато домът ни е тих, а стаите празни, се питам дали не сгреших някъде по пътя.

– Просто исках да ти помогна – прошепнах, но Елица вече беше затръшнала вратата след себе си. Останах сама с мислите си и с тишината, която тежеше повече от всяка кавга.

Стефан живее в София със семейството си. Виждаме се рядко – най-често по празници или когато има нужда от нещо. Обажда ми се, когато децата му са болни или когато жена му е заета. Тогава съм добре дошла – баба на повикване. Но когато се опитам да дам съвет или просто да попитам как са, усещам дистанцията. „Мамо, не се тревожи толкова, всичко е наред“, казва той и разговорът приключва.

Георги се прибира късно и е уморен. Вечеряме мълчаливо пред телевизора. Понякога се опитвам да започна разговор за децата, но той само кимва или сменя темата. „Остави ги, големи са вече“, казва. Но как да ги оставя? Как да спра да бъда майка?

Преди седмица Елица дойде с новия си приятел – Даниел. Беше напрегната, сякаш се страхуваше как ще го приема. Опитах се да бъда мила, приготвих любимите ѝ кюфтета с картофено пюре. Докато вечеряхме, Даниел разказваше за работата си в IT фирма в Пловдив. Аз слушах внимателно и се опитвах да не задавам прекалено много въпроси. Но когато споменах, че Елица винаги е обичала да рисува и дали не мисли пак да започне, тя избухна: „Мамо! Това е моят живот! Спри да се месиш!“

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. След вечерята прибрах чиниите и останах сама в кухнята. Чух как двамата се смеят в хола – без мен.

На следващия ден Стефан ми се обади. Гласът му беше напрегнат:
– Мамо, можеш ли да гледаш децата утре? Мария има важна среща.
– Разбира се, Стефане! – отвърнах веднага.
– Само… не им давай шоколад преди вечеря и не им разказвай онези страшни приказки, добре?
– Добре, няма проблем.

Отидох в София с влака рано сутринта. Внуците ме посрещнаха с прегръдки. Прекарахме чудесен ден – играхме на „Не се сърди човече“, рисувахме и пекохме бисквити. Вечерта Мария ме изпрати до спирката:
– Благодаря ти много! Само… може би е по-добре другия път да не им казваш колко си тъжна без тях. Малки са още.
Погледнах я и осъзнах колко съм сама.

Върнах се у дома и седнах на балкона с чаша чай. Гледах как слънцето залязва над панелките и си мислех за живота си – за всички пропуснати възможности, за мечтите, които оставих настрана заради семейството. Не съжалявам – обичам децата си повече от всичко. Но защо сега се чувствам излишна? Защо любовта ми тежи на тези, за които дадох всичко?

Понякога си мисля дали не сгреших някъде – дали не трябваше да остана на работа, да имам свой свят извън дома. Дали щях да бъда по-щастлива? Или просто така е устроен животът – децата порастват и майките остават сами със спомените си?

Вечерта Георги влезе в кухнята:
– Какво има? Пак ли мислиш за децата?
– Да… Просто ми липсват.
Той въздъхна:
– Ще свикнеш.

Но аз не искам да свиквам. Не искам да бъда просто сянка в живота им.

Скъпи читатели, кажете ми: Кога една майка трябва да спре да бъде майка? И има ли място за нас в живота на порасналите ни деца?