Дадох всичко за децата си, а сега съм сама: Изповедта на една българска майка

– Мамо, пак ли ще ми звъниш по десет пъти на ден? – гласът на дъщеря ми Елица прозвуча раздразнено в слушалката. Стиснах телефона, сякаш от това зависеше животът ми. Вече беше вторник вечер, а тя не беше се обаждала от пет дни. Сърцето ми се сви – пак ли прекалявам? Или просто вече не съм ѝ нужна?

Погледнах към празната кухня. На масата стояха две чаши чай – едната за мен, другата за някой, който така и не дойде. Откакто Георги почина преди три години, апартаментът ни в Люлин стана прекалено голям и прекалено тих. Децата – Елица и Мартин – отдавна имаха свой живот. Елица работеше като адвокат в центъра, Мартин беше в Пловдив с жена си и двете им деца. А аз… аз останах тук, между четири стени, с мислите си и спомените.

– Мамо, добре съм! Просто имам много работа. Не се притеснявай толкова! – Елица въздъхна тежко.

– Знам, че си заета, миличка… Просто… липсваш ми. – Гласът ми трепереше. Не исках да звучи като упрек, но думите сами излизаха.

– Ще ти се обадя като имам време. Обещавам. – И затвори.

Седнах на дивана и се загледах в стария албум със снимки. Там бяхме всички – усмихнати, прегърнати, на море в Созопол, на пикник край Искъра… Спомних си как всяка сутрин ставах в пет, за да приготвя закуска и да ги изпратя на училище. Как шиех костюми за училищните им тържества, как продавах домашни сладки на пазара, за да има за уроци по пиано и футбол. Всичко беше за тях. Мечтите ми? Оставих ги настрана. Казвах си: „Като пораснат, ще имам време за себе си.“

Но времето мина. Децата пораснаха. А аз… останах сама със себе си.

Вечерта се опитах да заспя, но тишината беше оглушителна. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от трамвая. Станах и започнах да подреждам гардероба – стар навик от годините, когато все трябваше да правя нещо за някого.

На другия ден реших да отида до пазара. Там винаги можех да срещна някоя позната – баба Мария от съседния вход или леля Пенка от блока отсреща. Докато избирах домати, чух познат глас:

– Ей, Цветанке! Как си?

Обърнах се – беше Даниела, майка на съученик на Мартин.

– Ами… добре съм – излъгах автоматично.

– Децата идват ли често? Моите все нямат време…

– И моите така… – усмихнах се тъжно.

Даниела въздъхна:

– Ние дадохме всичко за тях, а сега…

– Сега сме сами – довърших аз.

Вечерта седнах пред телевизора с чаша чай и се замислих: кога точно станах излишна? Кога престанах да бъда нужната майка и се превърнах в досадна грижа? Спомних си последния семеен празник – рождения ден на Мартин. Бях приготвила любимата му баница и мусака, украсих масата с цветя от двора. Но той дойде само за час, бързаше за среща с приятели. Елица също не остана дълго – „Имам спешен случай в кантората“. Вечерта прибрах чиниите сама и плаках тихо в кухнята.

Опитвах се да намеря смисъл в ежедневието – записах се на курс по рисуване в читалището, започнах да ходя на народни танци с няколко жени от квартала. Но празнотата не изчезваше. Всяка вечер чаках телефонът да звънне – поне едно „Как си, мамо?“.

Една неделя реших да отида неочаквано при Елица. Купих ѝ любимите розови карамфили и взех автобус 111 до Младост. Когато звъннах на вратата ѝ, тя отвори изненадано:

– Мамо? Защо не каза, че ще идваш?

– Исках да те видя…

Тя ме покани вътре, но беше напрегната. По масата бяха разпилени документи.

– Имам много работа… Не знам дали ще мога да ти обърна внимание.

Седнах неловко на дивана.

– Само да те видя и ще си тръгна…

Тя въздъхна:

– Мамо, разбирам те, но трябва да приемеш, че вече имам свой живот.

Погледнах я – толкова пораснала, толкова далечна.

– А аз? Какво да правя аз?

Тя замълча.

На връщане в автобуса гледах през прозореца и сълзите ми течаха безшумно. Колко майки като мен има в този град? Колко жени са дали всичко за децата си и сега са сами?

Вечерта Мартин ми писа съобщение: „Мамо, добре ли си? Ще ти звънна утре.“ Усмихнах се през сълзи. Понякога едно изречение стига да стопли сърцето ти.

Сега пиша тези редове и се питам: Кога забравихме какво значи семейство? Защо децата ни забравят майките си? Или ние самите сме виновни, че сме ги научили да летят твърде високо?

Кажете ми… Вие как се справяте с тази самота? Какво бихте казали на децата си?