„Дадохме на дъщеря ни апартамента на баба и дядо – сега се чувстваме като нежелани гости“

– Мамо, кога ще си вземете нещата от мазето? – гласът на дъщеря ми, Мария, прозвуча по телефона по-остро, отколкото очаквах. Беше вторник вечер, а аз седях на кухненската маса, с чаша чай в ръка, и гледах към снимката на покойната ми майка, която все още държах на видно място.

– Ще дойдем тази събота, Мария. Не се тревожи, няма да се бавим – отвърнах, опитвайки се да не покажа, че думите ѝ ме нараниха.

След като затворих, дълго стоях в тишината. Спомних си как преди година с мъжа ми, Иван, решихме да подарим на Мария апартамента на моите родители. Беше ни тежко – това беше домът, в който израснах, където всяка мебел, всяка драскотина по паркета носеше спомен. Но вярвах, че правим нещо хубаво – да дадем на детето си сигурност, да ѝ помогнем да започне живота си на чисто, без кредити и наеми.

– Сигурна ли си, че искаш да го дадем сега? – попита ме Иван тогава, докато разглеждахме старите албуми в хола на апартамента.

– Да, Иван. По-добре е да ѝ помогнем, докато можем. Нали за това са родителите? – отвърнах, макар че сърцето ми се свиваше при мисълта, че повече няма да имам причина да идвам тук.

Мария прие подаръка с усмивка, но и с някаква сдържаност. – Благодаря ви, мамо, тате. Това ще ни помогне много – каза тя, а зет ми, Петър, кимна мълчаливо. Не очаквах фанфари, но се надявах на малко повече топлина. Може би греша, мислех си тогава, може би младите просто не умеят да показват благодарност така, както ние сме свикнали.

Първите месеци след прехвърлянето на апартамента бяха изпълнени с ремонти. Мария и Петър смениха тапетите, махнаха старите мебели, дори изхвърлиха килима на майка ми, който пазех от дете. – Мамо, всичко е много старо, не се сърди – каза Мария, когато я попитах защо не е запазила поне фотьойла на дядо. Усмихнах се, но вътре в мен нещо се скъса.

С времето започнах да усещам, че не съм желан гост в собствения си дом. Когато отивахме на гости, Мария винаги беше заета – или готвеше, или говореше по телефона, или се оплакваше, че децата трябва да си лягат. Петър рядко се включваше в разговора, а внуците ни, Виктор и Ани, сякаш ни гледаха като на далечни роднини, а не като на баба и дядо.

Една събота, докато помагах на Мария да подреди кухнята, тя неочаквано каза:

– Мамо, знаеш ли, понякога ми е трудно да се чувствам тук като у дома си. Все едно апартаментът още е ваш.

Погледнах я изненадано. – Но, Мария, ние го дадохме на теб. Това вече е твоят дом.

– Да, но вие идвате често, оставяте си неща, питате за всяка промяна… Понякога имам чувството, че трябва да ви питам за разрешение за всичко.

Тези думи ме удариха като шамар. Не бях осъзнавала, че присъствието ни я притеснява. Върнах се у дома разстроена. Споделих с Иван, а той само въздъхна:

– Може би трябва да се отдръпнем малко. Дадохме ѝ апартамента, нека го направи свой.

Опитах се да приема това, но не беше лесно. Всеки път, когато минавах покрай блока, сърцето ми се свиваше. Спомнях си как майка ми ме учеше да правя баница в тази кухня, как баща ми четеше вестник на балкона. Сега всичко това беше заменено от нови мебели, нови лица, нови навици.

С времето отношенията ни с Мария станаха все по-студени. Рядко се чувахме, а когато се виждахме, разговорите бяха кратки и повърхностни. Веднъж, когато предложих да взема децата за уикенда, Мария отказа с думите:

– Те имат уроци, мамо. Не искам да ги разсейваме.

Почувствах се излишна. Започнах да се питам дали не сме направили грешка. Дали не сме дали твърде много, без да поискаме нищо в замяна? Дали не сме научили дъщеря си, че всичко идва лесно, че любовта и подкрепата са даденост?

Една вечер, докато седяхме с Иван на терасата, той каза:

– Може би трябваше да задържим апартамента. Или поне да поговорим повече с Мария за това какво означава този жест за нас.

– Може би… – отвърнах, а сълзите ми се стичаха по лицето. – Но как да обясниш на детето си, че понякога най-големите подаръци тежат най-много?

Сега, когато минавам покрай стария блок, гледам към прозорците и се чудя – дали някога Мария ще разбере какво ѝ дадохме? Дали ще се сети за всички спомени, които оставихме там, за да може тя да има свой дом?

Понякога си мисля: дали любовта на родителите трябва да има граници? Или просто трябва да приемем, че децата ни ще тръгнат по свой път, дори и това да значи, че ще се чувстваме като гости в собствения си живот?

Как мислите – трябва ли родителите да дават всичко на децата си, или понякога е по-добре да запазят нещо и за себе си?