„Дадохме всичко за този дом, а свекърва ми го подари на другия си син“

— Не мога да повярвам, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си стария нотариален акт. — Всичко това беше напразно!

Петър стоеше до прозореца, стиснал юмруци, лицето му бледо като платно. Навън дъждът барабанеше по ламаринената стряха на къщата, която шест месеца ремонтирахме с пот и сълзи. Беше къщата на майка му — баба Мария, както я наричаха всички в селото. Къщата, в която мечтаехме да отгледаме нашите деца.

— Не знам какво да ти кажа, Ива — прошепна той. — Майка ми… тя винаги е предпочитала брат ми.

Седнах тежко на стола до масата, където още стояха бурканите с компоти, които бяхме направили за зимата. Всяка плочка, всяка боя по стените, всяка нова дограма — всичко беше наше дело. Вложихме не само парите си, но и надеждите си в този дом.

Преди шест месеца Мария ни се обади:

— Деца, къщата в село е празна от години. Ако искате, идете да я стегнете. Може да ви потрябва някой ден.

Тогава не подозирахме нищо. С Петър веднага се захванахме — уикенд след уикенд пътувахме от София до малкото село край Пазарджик. Боядисвахме, лепихме плочки, сменяхме прозорци. Дори поканихме съседите на курбан, когато завършихме покрива.

— Иве, ти си като истинска селянка вече! — смееше се Петър, докато садяхме домати в двора.

— А ти си най-добрият майстор! — отвръщах аз и го целувах по челото.

Всичко изглеждаше като сбъдната мечта. Докато една вечер не получих обаждане от свекърва ми.

— Иве, трябва да поговорим — гласът ѝ беше студен и делови. — Реших да прехвърля къщата на брат му, на Владо. Той има повече нужда.

— Какво?! — едва не изпуснах телефона.

— Владо е без работа, жена му го напусна… Той трябва да започне начисто. Вие сте млади, ще се оправите.

Не можех да повярвам на ушите си. Петър също онемя. На следващия ден той звънна на майка си:

— Мамо, как можа? Ние вложихме всичко там! — гласът му беше пълен с болка.

— Петре, Владо е по-слабият ти брат. Ти винаги си бил силен. Ще намериш друг дом.

Оттогава не сме говорили с нея. Петър дори я блокира във Viber. Аз не мога да спя нощем — гледам тавана и се чудя как може една майка така да раздели децата си.

Владо дойде преди седмица в селото. Видях го през прозореца — стоеше пред къщата ни с ключове в ръка и се оглеждаше като крадец.

— Ива, ще говорим ли с него? — попита ме Петър.

— Не искам да го виждам! Той знае какво прави!

Вечерта Владо ни звънна:

— Знам, че ви е трудно… Но нямам друг избор. Мама ми обеща къщата още преди години.

— А ние? Нашият труд? Нашите пари? — гласът ми беше остър като нож.

— Ще ви върна част от парите… когато мога…

Затворих телефона със сълзи на очи. Не ставаше дума за пари. Ставаше дума за справедливост и за това как семейството може да те предаде най-жестоко.

Майка ми ме гледаше тъжно:

— Дете мое, хората се карат за имоти откакто свят светува. Но ти не губи себе си заради чужда алчност.

Но аз не можех да простя. Всяка сутрин минавах покрай снимките от ремонта — усмихнати лица, мръсни ръце, надежда в очите ни. Всичко това вече беше минало.

Петър започна да се затваря в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи. Дори децата усещаха напрежението.

Една вечер седнах до него:

— Петре, ще можем ли някога да простим? Или тази рана ще остане завинаги между нас?

Той ме погледна уморено:

— Не знам, Иве… Но знам едно — никога няма да забравя как майка ми избра брат ми пред мен.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Как бихте постъпили вие? Може ли едно семейство да се възстанови след такава несправедливост?