Дългът, който раздели две семейства: Историята на една българска лоялност и справедливост

– Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме, Мария! – гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато аз нервно въртя чашата с чай в ръцете си. – Пет години минаха! Пет! А те дори не споменаха за парите. Мислиш ли, че така се прави между роднини?

Сърцето ми тупти лудо. Вече знам как ще протече този разговор. Всяка дума на мама е като игла в раната, която не иска да заздравее. Пет години по-рано, когато дадохме на свекърите ми 18 000 лева за ремонта на старата им вила край Копривщица, вярвах, че правим добро. Тогава бяха отчаяни – покривът течеше, прозорците се разпадаха, а бащата на Петър беше болен. Не мислехме за връщане на парите веднага, но и не сме ги подарявали.

– Мамо, моля те… – опитвам се да я прекъсна, но тя не спира.

– Не можеш да си толкова наивна! – настоява тя. – Ти имаш дете, имаш семейство! Ами ако ви потрябват тези пари? Или мислиш, че Петър ще ти ги върне, ако нещо стане?

Поглеждам през прозореца към детската площадка. Дъщеря ми Елица играе с приятелките си. Всяка нейна усмивка ме кара да се съмнявам – дали не трябва да мисля повече за нейното бъдеще, отколкото за спокойствието между двете семейства?

Вечерта, когато Петър се прибира от работа, атмосферата е натегната. Сядаме на масата, а аз усещам как думите ми заседат в гърлото.

– Петре… Мама пак повдигна въпроса за парите към вашите. Казва, че трябва да им напомним.

Той въздъхва тежко и прокарва ръка през косата си.

– Мария… Моля те, не започвай и ти. Знаеш колко са зле финансово. Татко още не се е оправил напълно. Ако им поискаме парите сега… ще ги съсипем.

– А нас? – прошепвам. – А ако някой ден ни потрябват? Мама е права – това са много пари.

Петър ме гледа дълго, очите му са уморени.

– Знам… Но това са моите родители. Не мога да ги поставя в такова положение. Нека забравим за този дълг. Ще го преживеем.

В този момент усещам как между нас се издига невидима стена. Две семейства – моето и неговото – дърпат всеки към себе си. Аз съм по средата и не знам накъде да тръгна.

Следващите дни са изпълнени с напрежение. Майка ми звъни всеки ден:

– Говори ли с Петър? Какво решихте? Не бъди глупава!

Свекърва ми пък ме кани на кафе във вилата. Там мирише на прясно изпечена баница и липи. Сядаме на двора, а тя ме гледа с онзи поглед, който казва повече от всякакви думи.

– Марийче… Знам, че ви дължим много. Не сме забравили. Но сега… просто не можем. Ако искате – ще ви прехвърлим вилата един ден. Тя е всичко, което имаме.

Сълзи напират в очите ми. Не искам вилата им. Искам справедливост… или поне яснота. Но какво е справедливостта между роднини?

Връщам се вкъщи объркана и ядосана. Петър ме прегръща:

– Знам, че ти е трудно… Но понякога трябва да изберем кое е по-важно – парите или семейството.

Майка ми не разбира това. За нея всичко е въпрос на принципи:

– Ако позволиш веднъж да те пренебрегнат, ще го правят винаги! Трябва да уважаваш себе си!

А аз? Аз се чувствам разкъсана между две истини. Всяка вечер лежа будна и се питам: ако поискам парите обратно, ще изгубя ли доверието на Петър? Ако замълча – ще предам ли себе си и майка си?

Една неделя всички се събираме на обяд у нас – моите родители, свекърите ми, ние с Петър и Елица. Напрежението е осезаемо като буря преди дъжд. Майка ми хвърля остри погледи към свекърва ми; баща ми мълчи и стиска челюсти; Петър се опитва да разведри атмосферата с шеги.

В един момент майка ми не издържа:

– Ами… какво стана с онези пари? Все пак младите имат нужда от тях.

Свекърва ми пребледнява; свекърът ми навежда глава.

– Ще ви ги върнем… когато можем – промълвява той.

Петър става рязко:

– Стига! Това е наш проблем! Няма да позволявам повече да се караме заради пари!

Всички млъкват. Аз усещам как сълзите напират в очите ми.

След този обяд отношенията между двете семейства охладняват още повече. Майка ми почти не идва вече у нас; свекърите избягват да говорят за пари или ремонти.

Минават месеци. Аз все още се будя нощем с въпроса: направих ли правилния избор? Дали лоялността към семейството трябва да бъде по-силна от чувството за справедливост? Или обратното?

Понякога си мисля: ако бяхме чужди хора, щяхме ли да простим този дълг? Или щяхме да го изискаме до стотинка?

А вие как бихте постъпили? Семейството или справедливостта – кое е по-важно в България днес?