Дългът на една майка: Историята на Мария от Пловдив

– Мария, пак ли ще ми говориш за тези курсове? – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато децата се караха за последната филия хляб. – Твоята работа е тук, с нас. Не ти трябва да се занимаваш с глупости.

Стиснах зъби, избърсах ръцете си в престилката и се обърнах към него. В очите ми се четеше умора, но и нещо ново – искра, която не можех повече да потискам. – Петре, не искам да съм само майка и домакиня. Искам да уча, да работя, да се развивам. Не мога да дишам, ако всеки ден е еднакъв.

Той се изсмя, сякаш съм казала най-голямата глупост. – Ти си жена. Твоят дълг е към децата и към мен. Какво ще кажат хората, ако започнеш да ходиш по някакви курсове? Как ще изглежда това?

Погледнах през прозореца към сивия двор, където децата тичаха и се смееха. Сърцето ми се сви. Обичах ги, но нещо в мен умираше всеки ден. Бях на 34, а се чувствах като на 60. Всичко се въртеше около супата, прането, домашните. Дори когато вечер лягах до Петър, усещах, че между нас има стена от неизказани думи и неосъществени мечти.

Майка ми винаги казваше: „Жената трябва да държи семейството цяло.“ Но никога не беше споменавала, че това означава да се откажеш от себе си. Всяка сутрин ставах в шест, приготвях закуска, будех децата, оправях ги за училище. Петър излизаше за работа, а аз оставах сама с мислите си и безкрайните задължения. Понякога, докато миех чиниите, си представях, че съм някъде другаде – в университетска зала, на работа в офис, сред хора, които ме уважават заради ума ми, а не заради умението да правя мусака.

Една вечер, след като децата заспаха, седнах до Петър на дивана. Телевизорът бучеше, но аз събрах смелост и прошепнах:

– Моля те, нека опитам. Има курс по графичен дизайн в читалището. Само два пъти седмично. Ще се грижа за всичко, както досега, но нека имам нещо само за себе си.

Той не ме погледна. – Пари за глупости нямаме. Ако искаш да работиш, кой ще гледа децата? Аз ли? – гласът му беше студен, почти враждебен.

Сълзите напираха, но ги преглътнах. Не исках да съм слаба. На следващия ден, докато водех малкия Дани на градина, срещнах съседката – леля Станка. Тя ме погледна с разбиране:

– Марийче, помня те като ученичка – все с книга в ръка. Не се отказвай от мечтите си, момиче. Животът минава бързо, а после само съжаляваш.

Думите ѝ ме разтърсиха. Върнах се вкъщи и се записах на курса, без да кажа на Петър. Всяка сряда и петък следобед излизах уж за пазар, а всъщност се учех да работя с програми, за които само бях чувала. Чувствах се жива, макар и за два часа седмично.

Но лъжата не можеше да продължи дълго. Един ден Петър се прибра по-рано и ме хвана, докато се прибирах с учебниците. Очите му пламнаха от гняв.

– Лъжеш ме! – изкрещя той. – Как можа? Какво ще кажат хората? Какво ще кажат децата, ако разберат, че майка им не е у дома?

Децата се събудиха от виковете. Малката Ива се разплака. Сърцето ми се късаше, но не можех да отстъпя. – Не съм престъпник, Петре. Искам да бъда пример за децата ни – да видят, че майка им не се е отказала от мечтите си.

Той тръшна вратата и излезе. Прекарах нощта в сълзи, прегърнала децата. На сутринта Петър не каза нищо. Ден след ден мълчахме, а напрежението растеше. Майка ми дойде на гости и ме погледна строго:

– Мария, семейството е най-важното. Но ако не си щастлива, как ще направиш децата си щастливи?

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да работя на свободна практика – първо малки поръчки, после по-големи. Парите не бяха много, но усещах, че съм полезна и извън дома. Децата се гордееха с мен, а Петър… той все още не можеше да приеме промяната. Често мълчеше, избягваше ме, но понякога го хващах да се усмихва, когато Ива показваше рисунките, които правехме заедно на компютъра.

Една вечер, докато вечеряхме, Дани ме попита:

– Мамо, ти щастлива ли си?

Погледнах го и се усмихнах през сълзи. – Да, маме. Щастлива съм, защото правя нещо, което обичам. И защото ви имам.

Петър се размърда неловко, но не каза нищо. Знаех, че пътят ни няма да е лесен. Може би ще се разделим, може би ще намерим начин да се разберем. Но вече не се страхувах. Бях намерила себе си.

Понякога се питам: Дали е грях да искаш повече от живота? Или е грях да се откажеш от себе си в името на другите? Какво мислите вие?