Дали аз разбих собственото си семейство? Историята на една майка, която не можа да приеме снаха си

– Не мога да повярвам, че пак я доведе тук! – изкрещях на Даниел, докато той държеше ръката на Мария и се опитваше да избегне погледа ми. Беше неделя, а в нашия дом в Пловдив неделите винаги са били свещени – време за семейството, за топла баница и смях. Но откакто Мария се появи в живота на сина ми, всичко се промени.

Още от първата ни среща нещо в нея ме дразнеше. Не беше като нас – не обичаше да готви, не знаеше как се меси козунак, а когато я попитах дали ще помага за градината, само се усмихна и каза: „Аз не съм много по цветята.“ Даниел я гледаше сякаш е слънцето на живота му, а аз усещах как ревността ме разяжда отвътре.

– Мамо, моля те, опитай се да я опознаеш – каза ми веднъж Даниел, когато останахме сами в кухнята. – Тя е добра, просто е различна.

– Различна? – повторих с горчивина. – Тя не уважава нашите традиции! Как ще гледа деца, като не може дори да направи мусака?

Той въздъхна тежко и излезе. Чух как Мария го прегръща в коридора и му шепне нещо. Сърцето ми се сви. Винаги съм мечтала за голямо семейство, за снаха, с която да си помагаме, да споделяме рецепти и тайни. Но Мария беше като чуждо тяло в нашия дом.

С времето напрежението между нас само растеше. На всяко семейно събиране намирах повод да я уязвя – веднъж за дрехите ѝ („Това ли е модерно сега?“), друг път за работата ѝ („Учителка по рисуване? А кога ще си намериш истинска работа?“). Майка ми ме гледаше укорително, а мъжът ми Петър все по-често мълчеше по време на вечеря.

Една вечер, след като Мария и Даниел си тръгнаха по-рано от обичайното, Петър ме погледна сериозно:

– Защо го правиш? Защо ги караш да се чувстват нежелани?

– Защото мисля за Даниел! – избухнах. – Не виждаш ли? Тя го променя. Отдалечава го от нас.

– Може би просто пораства – каза тихо Петър. – Може би трябва да го пуснеш.

Не можех да приема това. Не исках да губя сина си. Започнах да звъня на Даниел всеки ден, да го каня на вечеря без Мария, да му напомням колко много значи за нас. Той все по-рядко отговаряше на обажданията ми.

Един ден получих съобщение: „Мамо, обичам те, но повече не мога така. Ако не приемеш Мария, няма как да продължим да се виждаме.“

Светът ми се срина. Седях на кухненската маса и гледах снимката на малкия Даниел – усмихнато момче с кални колене и разрошена коса. Как стана така, че го изгубих?

Минаха месеци. Коледата беше тиха и празна. Петър се опитваше да ме развесели, но аз усещах само вина и самота. Майка ми ме попита:

– Защо не опиташ пак? Може би ако поговориш с Мария…

Събрах смелост и ѝ написах съобщение: „Мария, бих искала да поговорим. Само двете.“

Срещнахме се в малко кафене до центъра. Тя беше нервна, но ме изслуша. Казах ѝ всичко – колко много обичам Даниел, колко трудно ми е било да приема промяната, колко съм се страхувала да не го изгубя.

Мария се усмихна тъжно:

– Аз също го обичам. Искам да бъдем семейство. Но ако ти не ме приемеш… няма как да стане.

Тогава разбрах – не тя беше врагът. Аз самата бях изградила стена между нас.

Върнах се у дома и разказах всичко на Петър. Той ме прегърна:

– Никога не е късно да поправиш грешките си.

Сега пиша това писмо с надежда – може би някой ще прочете и ще разбере болката ми. Може би някой ще се замисли преди да изрече тежки думи към човека, когото детето му обича.

Дали аз разбих собственото си семейство? Или просто бях твърде уплашена да пусна детето си по своя път? Как мислите – има ли прошка за такива като мен?