Дъщеря ми иска да се върне у дома: Ще приема нея и внучката си, но не и съпруга ѝ

— Мамо, моля те, не знам къде другаде да отида — гласът на Ева трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз стоях до прозореца и стисках слушалката така, сякаш от това зависеше животът ми.

— Ева, ти знаеш, че винаги ще имаш място тук. Но… — думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ кажа истината? Как да ѝ призная, че не мога повече да понасям Кристиан под един покрив?

Тя замълча. Чувах само тежкото ѝ дишане. — Мамо, моля те… Ариана има нужда от стабилност. Той… той ще се промени, обещавам!

В този момент пред очите ми изплуваха всички онези вечери, когато Кристиан се прибираше късно, миришещ на евтина ракия, хвърляше обувките си в коридора и започваше да се кара на Ева за най-малкото нещо. Спомних си как веднъж хвърли чиния по стената, защото супата била студена. Как Ариана се свиваше в ъгъла на стаята и ме гледаше с огромните си кафяви очи, пълни със страх.

— Не мога, Ева — прошепнах. — Не мога повече да го търпя. Ще приема теб и Ариана с отворени обятия, но Кристиан… той трябва да намери другаде къде да отиде.

От другата страна на линията настъпи тишина. После чух тихо хлипане.

— Мамо… ако го оставя сега, ще ме намрази. А и Ариана има нужда от баща си.

— Ариана има нужда от спокойствие! — прекъснах я по-рязко, отколкото исках. — Помниш ли миналия път? Помниш ли какво стана?

Тя не отговори веднага. Знаех, че си спомня. Знаех, че болката още я гложди.

— Добре — каза накрая тихо. — Ще говоря с него.

Затворих телефона и се отпуснах на стола. Ръцете ми трепереха. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Правилно ли постъпвам? Егоист ли съм? Или просто защитавам дома си?

Седмица по-късно Ева пристигна с Ариана. Малката беше прегърнала плюшеното си мече и ме гледаше с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам безсилна.

— Баба… ще останем ли тук завинаги? — попита тя тихо.

— Докато имаш нужда от мен, винаги ще имаш дом тук — казах и я прегърнах силно.

Ева стоеше на прага, с куфар в ръка и празен поглед. Видях как очите ѝ са подпухнали от плач. Прегърнах я също.

— Кристиан каза, че съм предателка — прошепна тя в ухото ми. — Че съм го изоставила заради теб.

— Той сам се изостави — отвърнах твърдо. — Ти избра детето си.

Първите дни минаха в напрежение. Ева беше като сянка – мълчалива, затворена в себе си. Ариана се страхуваше да говори високо. Аз се опитвах да върна уюта в дома ни – готвех любимите им ястия, разказвах приказки на Ариана вечер, но усещах как над нас тегне нещо тежко.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Ева говори по телефона в стаята си:

— Не мога повече така! Не ме търси! Не ме заплашвай! — после последва трясък – явно беше хвърлила телефона на леглото.

Влязох при нея. Седеше на ръба на леглото и плачеше беззвучно.

— Мамо… страх ме е — прошепна тя. — Страх ме е какво ще стане с нас. Страх ме е дали някога ще бъда щастлива.

Прегърнах я силно.

— Щастието не идва само — казах ѝ тихо. — Понякога трябва да го извоюваш. Понякога трябва да избереш себе си и детето си пред всичко друго.

На следващия ден Кристиан дойде пред блока. Звънна на вратата ни като буря. Отворих му аз – висок, мургав, с очи пълни с гняв.

— Къде са ми жената и детето? — изръмжа той.

— Тук са в безопасност — казах спокойно. — Ако искаш да говориш с Ева, ще бъде само пред мен.

Той ме изгледа злобно.

— Винаги си била против мен! Ти развали семейството ни!

— Не аз развалих семейството ви — отвърнах твърдо. — Ти го направи със собствените си ръце.

Ева излезе зад мен – бледа като платно.

— Кристиан… моля те, тръгни си — каза тя тихо. — Имаме нужда от време.

Той я изгледа така, сякаш искаше да я удари с погледа си. После се обърна рязко и изчезна по стълбите.

Вечерта седяхме трите на масата – аз, Ева и Ариана. Ядохме мълчаливо супа от леща. Изведнъж Ариана прошепна:

— Бабо… татко ще ни намери ли?

Погалих я по косата.

— Тук сте защитени, миличка моя.

В следващите седмици Ева започна работа в близкия магазин за хранителни стоки. Всяка сутрин излизаше рано, а аз водех Ариана на детска градина. Постепенно домът ни започна да се изпълва с повече смях – малко по малко болката отстъпваше място на надеждата.

Но нощем често лежах будна и се питах: Дали направих правилния избор? Дали не обрекох дъщеря си на самота? Или просто спасих внучката си от живот в страх?

Понякога животът ни поставя пред избори без правилен отговор. А вие какво бихте направили на мое място?