Дъщеря ми се промени заради съпруга си – изповедта на една майка

„Не ме търси повече, мамо! Не разбираш, че имам свой живот!“ – думите на Мария още ехтят в главата ми, докато седя сама на кухненската маса, а тортата за рождения ден на баща ѝ стои недокосната. Никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който дъщеря ми няма да прекрачи прага на дома ни за такъв повод. Сълзите ми се стичат по бузите, а ръцете ми треперят от безсилие.

Всичко започна преди две години, когато Мария се запозна с Ивайло. Беше лято, тя тъкмо завърши университета във Велико Търново и се върна вкъщи в Пловдив. Усмихната, жизнерадостна, пълна с мечти. Още помня как една вечер ми каза: „Мамо, срещнах някого. Много е различен.“ Не подозирах тогава колко различен ще стане и нейният живот.

Ивайло беше затворен, сериозен мъж, работеше като програмист и рядко говореше за себе си. Още от първата ни среща усетих хлад между нас. Опитвах се да бъда мила, да го опозная, но той сякаш поставяше невидима стена. Мария обаче сияеше до него. „Мамо, той ме разбира така, както никой друг“, казваше тя и аз се опитвах да повярвам.

Сватбата беше малка, само най-близките. Баща ѝ плака от радост, а аз – от притеснение. Не можех да се отърва от усещането, че губя дъщеря си. След сватбата Мария почти спря да ни посещава. Обаждаше се все по-рядко, а когато идваше, беше напрегната и разсеяна. Веднъж я попитах дали всичко е наред. „Мамо, моля те, не започвай пак“, отвърна тя рязко.

С времето отношенията ни станаха все по-студени. Ивайло никога не идваше с нея. Когато го питахме защо, тя само свиваше рамене: „Има работа.“ Опитах се да организирам семейна вечеря за Коледа – отказаха. На рождения ден на баща ѝ тази година Мария дори не се обади.

Вчера не издържах и ѝ звъннах. „Мария, татко ти има рожден ден. Ще дойдеш ли поне за час?“ Настъпи тишина. „Не мога, мамо. Ивайло не се чувства добре.“

– Мария, какво става с теб? – попитах я тихо.
– Нищо не става! Просто имам свой живот! – гласът ѝ трепереше от раздразнение.
– Но ние сме ти семейство…
– Мамо, престани! Не искам да говорим повече за това!

Затвори телефона. Седях дълго в тъмното и се чудех къде сбъркахме като родители. Дали сме я задушавали с любовта си? Или Ивайло я е променил толкова много? Съпругът ми само въздъхна: „Остави я, ще се върне.“ Но аз не вярвам вече в това.

Преди няколко дни срещнах съседката ни леля Пенка на пазара.
– Как е Марийчето? – попита тя.
– Добре е… – отвърнах колебливо.
– Рядко я виждаме вече. Все едно замина за чужбина.

Тези думи ме пронизаха като нож. Дъщеря ми живее на десет минути пеша от нас, а сякаш е на другия край на света.

Вечер понякога сядам пред стария албум със снимки – Мария като малка, първият ѝ учебен ден, абитуриентският бал… Усмивката ѝ тогава беше истинска. Сега очите ѝ са празни, когато случайно я видя в магазина или на улицата.

Опитах да говоря с Ивайло веднъж – срещнах го пред блока им.
– Здравей, Ивайло! Как сте?
– Добре сме – отвърна сухо и забърза към входа.
– Мария… рядко ни посещава напоследък…
– Тя е заета – каза той и изчезна без да се обърне.

Чудя се дали той я настройва срещу нас или просто животът им е толкова различен от нашия? Понякога нощем се будя и си представям как Мария плаче сама в кухнята им, а аз не мога да я прегърна.

Съпругът ми се опитва да ме успокои:
– Ще мине време и ще разбере какво значи семейство.
– А ако не разбере? Ако я изгубим завинаги?

Всяка сутрин гледам телефона с надежда да видя съобщение от нея: „Мамо, липсваш ми.“ Но такова съобщение не идва.

Понякога си мисля да отида до тях без предупреждение. Да почукам на вратата и да я прегърна силно. Но страхът от отказ ме парализира. Не искам да я загубя напълно.

Скоро ще е Великден. Ще боядисам яйца и ще сложа козунак на масата – както всяка година. Ще оставя едно място празно за Мария. Може би този път ще дойде…

Пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Дали само аз изпитвам тази болка? Дали има други майки като мен? Кога децата ни спират да бъдат наши деца?

Може ли един човек толкова да промени любимото ти дете? Или просто животът ни разделя по естествен начин? Кажете ми…