Дъщеря ми се срамува от нашите корени и не ни покани на сватбата си

— Мамо, не идвайте в София този уикенд, моля те! — гласът на дъщеря ми Гергана трепереше по телефона, но не от вълнение, а от страх. — Имам много работа, а и… няма да имам време за вас.

Стоях до прозореца на малката ни къща в село Долно поле, стискайки слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Сърцето ми се сви. Знаех, че не става дума за работа. От години усещах как Гергана се отдалечава от нас — от мен и баща ѝ, от всичко, което беше нашият живот. Когато беше малка, тичаше по поляните, помагаше ми да доим козите и пееше народни песни с мен край огъня. Но след като замина да учи в София, нещо се промени.

— Добре, Гери — казах тихо. — Ще чакаме да се обадиш.

Затворих телефона и погледнах към мъжа си Иван. Той седеше на масата, навел глава над шепа фасул.

— Пак ли не ще да дойде? — попита той с глух глас.

— Не — отвърнах. — Заета е.

Той въздъхна тежко. В очите му проблесна болка, която се опитваше да скрие. От години работеше на полето, за да ѝ осигурим образование. Продавахме яйца и сирене на пазара в града, заделяхме всяка стотинка за учебници и квартирата ѝ. Мечтаехме тя да стане нещо повече от нас — и тя стана. Но никога не съм си представяла, че това ще означава да се срамува от нас.

Седмица по-късно съседката Пенка дойде при мен с разтревожено лице.

— Марийке, чух нещо… ама не знам дали е вярно — започна тя плахо.

— Какво има?

— Казаха ми в града, че Гергана се е омъжила! Видели снимки във фейсбука на някаква нейна приятелка. Била с бяла рокля… Ама ти нищо ли не знаеш?

Почувствах как земята под краката ми се разклати. Не можех да повярвам. Гергана — нашето момиче — се е омъжила, а ние дори не сме разбрали? Не сме били поканени? Не сме видели най-важния ден в живота ѝ?

Вечерта Иван седеше мълчаливо до печката. Аз не можех да спра да плача.

— Как можа? — прошепнах през сълзи. — Как можа да ни го причини?

Той само поклати глава.

— Може би се срамува от нас… От това, че сме прости селяни… — каза тихо.

— Но ние дадохме всичко за нея! — извиках аз. — Всичко!

На следващия ден събрах смелост и ѝ се обадих. Гласът ѝ беше студен.

— Да, мамо… Омъжих се миналата седмица. Всичко беше много набързо… Само с приятели и колеги.

— А ние? Защо не ни каза? Защо не ни покани?

Настъпи дълга пауза.

— Мамо… Просто… Не исках да ви излагам пред хората тук. Тук всичко е различно. Хората са други. Не разбират такива като вас…

Сякаш някой ме удари в гърдите.

— Значи се срамуваш от нас? От това, че сме работили цял живот на полето? Че сме ти дали всичко?

— Не е така! Просто… Не разбираш…

— Напротив, разбирам! — прекъснах я аз. — Разбирам много добре.

Затворих телефона и избухнах в плач. Иван ме прегърна мълчаливо. В този момент почувствах, че съм изгубила дъщеря си завинаги.

Дните минаваха бавно. Селото беше малко и всички вече знаеха за случилото се. Някои ме гледаха със съжаление, други шепнеха зад гърба ми. Аз ходех наведена, избягвах погледите им.

Една вечер Иван седна до мен на пейката пред къщата.

— Марийке… Може би трябва да ѝ простим. Може би така е по-добре за нея…

— Как да простя? Как да простя, че се срамува от нас? Че ни изтри от живота си?

Той въздъхна тежко.

— Децата вече не са като нас. Искат друг живот. Забравят откъде са тръгнали…

В този момент по пътя мина Гергана с новата си кола. Дори не спря. Само ни погледна през прозореца и продължи към града.

Сълзите ми потекоха отново.

— Какво направихме погрешно? Защо любовта и жертвите ни не бяха достатъчни?

Скъпи читатели, кажете ми: Възможно ли е човек да забрави корените си? Има ли прошка за такова предателство?