Дъщеря ни избра любовта пред сигурността – а ние останахме на заден план

– Виктория, пак ли ще стоиш на телефона, докато баща ти носи торбите? – гласът ми трепери от умора и обида. Стоя на прага на малкия им апартамент в Люлин, ръцете ми са натежали от пълните чанти с храна. Петър, зет ми, се преструва, че не ме чува – навел глава над лаптопа, уж работи. Мъжът ми Иван пъшка до мен, а Виктория само хвърля бърз поглед и се връща към чата си.

Това е поредната ни събота тук. Откакто се ожениха преди две години, всеки уикенд носим продукти, понякога и пари. Петър така и не намери стабилна работа – сменя фирми, оплаква се от шефове, а Виктория… тя сякаш не забелязва какво правим за тях. „Мамо, не е нужно да носите толкова много неща“, казва понякога, но после пак ни звъни: „Може ли да помогнете с тока този месец?“

С Иван сме пенсионери. Не живеем лошо – спестихме през годините, отказвахме си почивки и нови дрехи, за да може Виктория да учи в Софийския университет. Мечтаехме тя да стане лекар или адвокат, но тя избра журналистиката. „Това е моят път“, каза ни една вечер, а аз преглътнах разочарованието си. После дойде Петър – хубаво момче на вид, но без амбиции. „Ще се оправим сами“, обещаваха ни двамата на сватбата си. Но не стана така.

– Мамо, не можеш ли да разбереш, че сме големи хора? – Виктория ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам виновна. – Не искам да идвате всяка седмица.

– А кой ще ви помага? – не издържам аз. – Петър пак ли е без работа?

– Не е твоя работа! – намесва се той рязко от кухнята.

Иван ме хваща за ръката. – Хайде, Мария, да тръгваме.

В колата мълчим дълго. После Иван прошепва:
– Дали не ги разглезихме прекалено?

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и си спомням как Виктория беше малка – как я водех на балет, как ѝ купувах най-хубавите тетрадки. Как плаках от радост, когато влезе в университета. А сега… Сега тя едва ни поглежда.

След седмица телефонът звъни:
– Мамо… Може ли да ми преведеш 200 лева? Петър има нужда от нов телефон за работа.

– А ти? Ти кога ще започнеш работа? – питам я тихо.

– Мамо! Не разбираш ли? Журналистиката не е като счетоводството! Трябва време!

Затварям телефона и се разплаквам. Иван ме прегръща:
– Дай им още един шанс.

Но аз усещам как в мен расте гняв. Защо никога не казват „благодаря“? Защо все ние трябва да помагаме?

На рождения ѝ ден купуваме торта и подарък – скъп парфюм. Отиваме у тях, но атмосферата е ледена.
– Можеше поне да се обадите преди да дойдете – казва Петър.
Виктория стои настрана.
– Не искам да празнувам тази година.

С Иван си тръгваме рано. Вкъщи той мълчи, а аз избухвам:
– Толкова ли е трудно да кажат едно „благодаря“? Да ни поканят на масата?

На следващия ден получавам съобщение: „Мамо, моля те, не идвайте повече без предупреждение.“

Седмици наред не чуваме нищо от тях. Приятелките ми казват: „Остави ги! Ще разберат какво сте направили за тях.“ Но аз не мога да спра да мисля – къде сбъркахме? Дали любовта ни ги задуши? Или просто времената са други?

Една вечер Иван казва:
– Може би трябва да ги оставим сами да се справят.

Но аз не мога. Всеки път когато мина покрай магазина с любимите ѝ сладкиши, ръката ми посяга към тях. Всеки път когато завали силен дъжд, мисля дали имат чадър.

Преди Коледа получавам картичка: „Весели празници! Ще сме извън София.“

Сядам до прозореца и гледам снега. Сълзите ми капят по картичката.

– Кога децата спират да имат нужда от родителите си? И кога родителите спират да имат нужда от децата си? Кажете ми… това ли е благодарността?