Дъщеря ни изчезна, а години по-късно остави детето си на прага ни: Къде сбъркахме?

– Кой е по това време? – прошепнах на съпруга си Иван, докато дъждът блъскаше по прозорците и часовникът показваше 2:17 след полунощ. Сърцето ми биеше лудо, а в стомаха ми се сви познатият страх, който не ме напускаше от онази нощ преди шест години, когато дъщеря ни Мария изчезна без следа.

Иван стана пръв. Видях как ръцете му треперят, докато отключваше вратата. Аз стоях зад него, стиснала халата си, готова за най-лошото. Но това, което видяхме на прага, не беше нито Мария, нито някой познат. Беше малко момиченце – мокро до кости, с огромни кафяви очи и раница с изтъркани ципове.

– Бабо… – прошепна тя и се хвърли в ръцете ми.

Светът ми спря. Познах я веднага – снимките, които Мария ни беше пращала в началото, преди да изчезне напълно, бяха избледнели, но лицето на детето беше същото. Внучката ми – Елица.

– Къде е майка ти? – попитах с глас, който не познах.

– Каза да остана тук… че ще се върне… – гласчето ѝ трепереше.

Иван ме погледна безпомощно. Прегърнах Елица и я заведох в кухнята. Сложих чай да се стопли и ѝ дадох сухи дрехи. Докато я преобличах, забелязах синина на ръката ѝ. Сърцето ми се сви още повече.

– Елице, някой нарани ли те? – попитах тихо.

Тя поклати глава, но не ме погледна в очите.

Тази нощ не мигнах. Иван седеше до прозореца и чакаше Мария да се върне. Аз държах Елица в прегръдките си и се опитвах да не плача. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Какво се е случило с Мария? Защо ни остави детето си? Къде сбъркахме?

На сутринта звъннах на полицията. Разказах всичко – за изчезването на Мария, за внезапната поява на Елица. Полицаят ме гледаше със съжаление и записваше нещо в тефтера си.

– Ще направим всичко възможно да я намерим – каза той. – Но трябва да сте готови за всякакви новини.

След като си тръгнаха, Иван избухна:

– Не трябваше да я пускаш да замине! Помниш ли как настояваше да учи в София? Аз бях против!

– Не започвай пак! – извиках през сълзи. – Тя беше пълнолетна! Мислехме, че ще ѝ дадем свобода…

– Свобода? Виж докъде я докарахме! Дъщеря ни я няма, а внучката ни стои тук като изоставено коте!

Замълчах. Вината ме задушаваше. Всяка вечер си повтарях думите от последния ни разговор с Мария: „Мамо, ти никога не ме разбираш! Остави ме да живея живота си!“ Тогава затворих телефона и не ѝ се обадих повече. Мислех, че ще се върне сама…

Дните минаваха бавно. Елица беше тиха, затворена. Рисуваше странни картини – една жена с дълга коса и тъмни сенки под очите; мъж с цигара; малко момиченце, което стои само на люлката в парка. Опитвах се да я разпитам за майка ѝ, но тя всеки път сменяше темата.

Една вечер я чух да плаче в съня си:

– Не ме оставяй… мамо…

Седнах до леглото ѝ и я погалих по косата.

– Тук си в безопасност, Елице. Обещавам ти.

Но дали можех да изпълня това обещание? Дали можех да бъда майка за внучката си, след като не успях да бъда достатъчно добра майка за дъщеря си?

Скоро започнаха да идват слухове от квартала. Съседката Пенка ме спря пред магазина:

– Чух, че Мария е замесена с някакви лоши хора… Наркотици ли са замесени? Пари?

– Не знам – отвърнах студено и побързах да се прибера.

Вечерта Иван донесе писмо от пощенската кутия. Беше без подател. Познах почерка веднага – Мария.

„Мамо, татко,
Не ме търсете. Не мога да ви обясня всичко сега. Моля ви само едно – пазете Елица и не я съдете за моите грешки. Обичам ви.“

Писмото беше мокро от сълзите ми. Иван го прочете няколко пъти и го скри в чекмеджето си.

– Значи е жива… – прошепна той.

– Но къде е? Защо не се върне? Какво толкова сме направили?

Започнах да ходя при психолог. Не можех повече да живея с тази вина и страх. Психоложката ми каза:

– Понякога децата ни взимат решения, които нямат нищо общо с нашите грешки. Но вината е като камък – ако не го оставите, ще ви удави.

Опитвах се да простя на себе си и на Мария. Но всяка вечер гледах Елица как заспива и се чудех дали някога ще мога да ѝ разкажа истината за майка ѝ.

Минаха месеци. Елица започна да говори повече. Записа се на балет и намери приятелки в училище. Понякога ме наричаше „мамо“ по навик и после се извиняваше засрамено.

Една вечер седнахме двете на терасата и тя ме попита:

– Бабо, мислиш ли, че мама ще се върне?

Прегърнах я силно.

– Надявам се, Елице. Всеки ден се моля за това.

Но вътре в мен остана празнината и въпросът: Къде сбъркахме като родители? Можем ли някога да простим напълно – на себе си и на тези, които обичаме най-много?

А вие… бихте ли могли да простите? Как бихте постъпили на мое място?