Дъщеря ни се промени до неузнаваемост: Болката на една майка

— Не мога да повярвам, че пак няма да дойдеш! — гласът ми трепереше, докато стисках телефона. — Баща ти има юбилей, Мария! Петдесет години става човек веднъж в живота си!

— Мамо, моля те, не започвай пак… — отговори тя уморено. — Не мога да дойда. Георги не се чувства добре и трябва да остана с него.

— Георги! — изкрещях, без да се сдържам. — Винаги Георги! Какво толкова му има? Не може ли един път да остане сам?

— Мамо, не разбираш… — гласът ѝ беше тих, почти виновен. — Той има нужда от мен.

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато гледах снимката на Мария на стената — усмихната, с дългата си коса, преди да се омъжи. Преди Георги. Преди всичко да се промени.

Мъжът ми, Иван, влезе в кухнята и ме погледна с онзи тъжен поглед, който имаше само когато ставаше дума за дъщеря ни.

— Пак ли не идва? — попита тихо.

Кимнах. — Не идва. Заради него.

Иван въздъхна тежко и седна до мен. — Може би трябва да я оставим. Да живее живота си.

— Как да я оставя? Тя не е същата! Не виждаш ли? Не излиза с приятелки, не идва при нас, не се смее както преди… Всичко е по неговите правила! — гласът ми се задави в плач.

— Може би така е решила. Може би това е нейният избор.

— Не е избор! Той я контролира! — избухнах аз. — Помниш ли как беше преди? Как обичаше да идва у дома, как се смееше с теб на старите ти вицове? Сега дори на Коледа едва я виждаме!

Иван замълча. Знаех, че и него го боли, но той беше от хората, които приемат съдбата мълчаливо. Аз не можех. Болеше ме до лудост.

Вечерта телефонът ми изписука. Съобщение от Мария: „Извинявай, мамо. Обичам ви.“

Стиснах телефона в ръка и си спомних първия път, когато го доведе у дома. Георги беше учтив, но студен. Говореше малко, гледаше Мария така, сякаш тя му дължи всичко. Още тогава нещо ме смути.

След сватбата започнаха промените. Първо престана да излиза с приятелките си. После започна да отказва семейни събирания – все имаше някаква причина: работа, умора, болест на Георги… После престана да споделя с мен каквото и да било.

Една вечер я чух да плаче по телефона. Попитах я какво става, а тя само каза: „Всичко е наред, мамо.“ Но знаех, че не е наред.

Опитах се да говоря с Георги веднъж. Поканих ги на вечеря и когато той излезе на балкона да пуши, го последвах.

— Георги, Мария много се е променила напоследък… — започнах внимателно.

Той ме погледна студено:

— Тя вече е жена. Има си семейство. Вие трябва да свикнете с това.

— Но ние сме ѝ родители! Искаме да я виждаме щастлива!

— Щастлива е — каза той кратко и влезе вътре.

След тази вечер Мария стана още по-отдалечена. Приятелките ѝ започнаха да ми пишат: „Какво става с Мария? Не отговаря на съобщенията ни.“

Опитах се да говоря с Иван за това:

— Той я държи под контрол! Не виждаш ли? Дори дрехите ѝ са други! Все носи тъмни цветове, вече не се гримира…

Иван само въздъхна:

— Може би така ѝ харесва.

Но аз знаех истината. Майчиното сърце усеща такива неща.

Веднъж отидох до тях без предупреждение. Георги беше на работа. Мария ме посрещна изненадана и притеснена.

— Мамо, защо не каза, че ще идваш?

— Исках да те видя. Да поговорим като майка и дъщеря.

Тя седна срещу мен и за първи път от месеци видях сълзи в очите ѝ.

— Мамо… понякога ми е трудно… Но той ме обича по свой начин…

— Това не е любов! Любовта не те прави нещастна!

Тя избърса сълзите си и прошепна:

— Страх ме е…

Прегърнах я силно и ѝ обещах винаги да съм до нея. Но когато Георги се прибра по-рано от очакваното и видя мен у дома им, лицето му помръкна.

— Защо си тук? — попита рязко.

Мария побърза да каже:

— Мама просто мина набързо…

Той ме изгледа така, че ме побиха тръпки. Знаех, че повече няма да мога да я виждам често.

Сега стоя сама в празната кухня и гледам празното място на масата за рождения ден на Иван. Всички роднини питаха къде е Мария. А аз само казвах: „Не можа да дойде.“

Сърцето ми се къса от болка и безсилие. Какво направихме погрешно? Кога изпуснахме детето си? Има ли надежда някога пак да я върнем при нас?

Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място? Колко далеч трябва да стигне една майка заради детето си?