Дъщеря ни вече не е същата: Как зетят ни отдалечи завинаги
– Не мога да повярвам, че пак няма да дойдеш! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона в ръка. Беше късен следобед, а масата вече бе подредена за рождения ден на мъжа ми – баща ѝ. Миризмата на печено месо се смесваше с аромата на домашен хляб, а в хола се чуваше тихият смях на малкия ни внук, който тичаше около дядо си. Но дъщеря ми – нашата Мария – отново щеше да отсъства.
– Мамо, моля те, не започвай пак. Знаеш, че Димитър не се чувства добре сред много хора. А и имаме други планове… – гласът ѝ беше чужд, студен, сякаш говорех с непозната.
– Мария, това е рожденият ден на баща ти! Той те чака… – опитах се да не плача.
– Ще му се обадя по-късно. Не правете от мухата слон! – и затвори.
Седнах на ръба на леглото и се разплаках. Мъжът ми, Иван, влезе тихо и ме прегърна.
– Остави я, Марче. Вече е голяма. Има си семейство…
– Но какво семейство е това, Иване? Откакто се омъжи за Димитър, тя не е същата! Не идва на празници, не ни търси… Дори за Коледа бяха в Банско с неговите родители! – гласът ми се извисяваше в стаята.
– Знам… – Иван въздъхна тежко. – Но ако натискаме повече, ще я изгубим напълно.
Вечерта премина в мълчание. Само малкият ни внук, Александър, донесе малко радост с детските си игри. Но Мария я нямаше. Пак.
Преди две години всичко беше различно. Мария беше нашето слънце – винаги усмихната, грижовна, първа помагаше вкъщи. След като завърши университета във Велико Търново, се върна в Пловдив и започна работа като учителка. Запозна се с Димитър – уж добро момче от Стара Загора, инженер, спокоен и възпитан. Първите месеци идваха често на гости, помагаха ни в градината, вечеряхме заедно. Но след сватбата всичко се промени.
Първо започнаха редките обаждания. После Мария спря да идва сама – винаги беше с него. Димитър рядко говореше с нас; ако кажеше нещо, беше сухо и кратко: „Добър ден“, „Как сте?“, „Благодаря“. Никога не питаше за нас или за нашите проблеми. Когато предложихме да гледаме Александър за уикенда, той отказа: „Не искам да го товарим с пътувания.“
Веднъж се осмелих да попитам Мария защо така се държи:
– Мамо, Димитър не обича много шум и хора. Предпочита да сме си у дома. А и аз съм уморена от работа…
– Но ние сме ти родители! Не искаме нищо лошо…
– Моля те, не ме карай да избирам! – каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Оттогава сякаш между нас се издигна стена. Опитвахме се да я съборим – с покани за празници, с подаръци за малкия, с обаждания. Но Мария все по-рядко отговаряше. А когато идваше, беше напрегната, гледаше часовника си и бързаше да си тръгне.
Съседките започнаха да шушукат:
– Ех, Марче, какво направи този зет с дъщеря ти? Не е нормално така да се отчужди!
– Може би той я настройва срещу вас…
– Или просто тя вече има свой живот…
Но аз усещах – Димитър я държи под контрол. Виждах го по погледа ѝ – угаснал, тревожен. Веднъж я чух да му казва по телефона: „Да, тръгвам си вече… Не, няма да закъснея.“
Опитах се да говоря с него:
– Димитре, знаеш ли колко ни липсвате? Може би можем да прекарваме повече време заедно?
Той ме погледна хладно:
– Всеки има право на личен живот. Ние предпочитаме спокойствието.
След този разговор Мария стана още по-отдалечена. Започнах да се питам: къде сбъркахме? Дали сме били прекалено строги? Или прекалено грижовни? Защо децата ни забравят родителите си толкова лесно?
Мъжът ми страдаше мълчаливо. Вечерите седеше пред телевизора и гледаше стари снимки на Мария като малка. Понякога го чувах да въздиша: „Едно време беше друго…“
На Великден тази година реших да отида при тях без предупреждение. Купих козунак и боядисани яйца и тръгнах към апартамента им в Кючук Париж. Звъннах на вратата – отвори ми Димитър.
– Здравейте…
– Здравейте! Донесох малко козунак за празника…
Той ме изгледа подозрително:
– Мария е в банята. Ще ѝ кажа.
Чаках десет минути в коридора. Когато Мария излезе, очите ѝ бяха зачервени.
– Мамо… не трябваше да идваш без предупреждение.
– Просто исках да ви видя…
– Димитър не обича изненади…
Погледнах я – беше толкова уморена и тъжна. Прегърнах я силно:
– Ако някога имаш нужда от мен… винаги ще съм тук.
Тя кимна безмълвно.
Сега седя сама в кухнята и пиша това писмо с надежда някой да ме разбере. Болката от отчуждението е по-силна от всичко друго. Чудя се дали някога ще си върна дъщеря си или завинаги ще останем чужди?
Кажете ми – къде сбъркахме? Има ли надежда за нашето семейство или трябва да приема новата реалност?