Децата ми едва ме помнят: Последният ми ултиматум

– Мамо, пак ли ще започваш с тези приказки? – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча раздразнено по телефона. Чувах я рядко, а когато се обаждаше, разговорът винаги приключваше бързо. – Нямам време, работя до късно, децата са болни…

Стиснах слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Вече не знаех как да ѝ обясня, че не искам нищо друго освен малко внимание. Не пари, не подаръци – само някой да ме попита как съм, да ме прегърне. След като затвори, останах да гледам празната стая. Стефан, мъжът ми, беше починал преди две години. Оттогава къщата ни в Пловдив стана още по-тиха. Синът ни Георги живее в София и се прибира веднъж годишно – на Коледа, ако изобщо дойде.

Погледнах снимките по стената – усмихнати лица от миналото: Мария с абитуриентската си рокля, Георги с първата си кола, Стефан на двора с доматите. Всички те бяха част от живота ми, но сега сякаш ме бяха изтрили от своя. Болеше ме не толкова тялото – макар че артритът и високото кръвно не ми даваха мира – а душата. Бях дала всичко за тези деца: работех като учителка по литература, готвех, перях, помагах им с уроците… А сега?

Вечерта седнах на масата и написах писмо. Не можех повече да моля и да чакам. „Скъпи мои деца,“ започнах треперещо. „Знам, че животът ви е забързан и труден. Но аз вече не мога сама. Ако не започнете да ми помагате – поне веднъж седмично да идвате или да се обаждате – ще продам къщата и ще отида в дом за възрастни. Не искам да бъда товар за никого. Но не мога повече така.“

На следващия ден изпратих писмото по имейл и по пощата – за всеки случай. Седмицата мина в тягостно очакване. Никой не се обади. Само съседката леля Пенка почука на вратата:

– Как си, Цветанке? Да ти донеса малко супа?

– Благодаря ти, Пено – усмихнах се с усилие. – Само малко компания ми трябва.

Тя седна до мен и ме хвана за ръката.

– Знаеш ли, моите деца са същите. Всички са забързани, все нямат време… А ние тук – чакаме и се надяваме.

Вечерта телефонът иззвъня. Беше Георги.

– Мамо, какви са тези глупости? Ще продаваш къщата? Това е нашият дом! – гласът му беше ядосан.

– Вашият дом ли? – попитах тихо. – Кога за последно беше тук? Кога ме попита как съм?

Настъпи тишина.

– Имам работа… Децата…

– И аз имах работа и деца – прекъснах го. – Но винаги намирах време за вас.

Той затвори без довиждане.

След няколко дни Мария пристигна неочаквано. Влезе без да почука, както едно време.

– Мамо, не можеш да ни изнудваш така! – каза тя разпалено. – Имаме си живот!

Погледнах я право в очите.

– А аз? Аз нямам ли живот? Или вече съм излишна?

Тя млъкна и седна срещу мен.

– Не знам какво очакваш…

– Очаквам малко човещина – прошепнах. – Да не умирам сама между четири стени.

Мария избухна в сълзи.

– Прости ми… Просто всичко е толкова трудно…

Прегърнах я силно. За миг усетих онази близост от детството ѝ. Но знаех, че това няма да промени всичко изведнъж.

През следващите седмици децата започнаха да се обаждат по-често. Мария идваше веднъж месечно, Георги пращаше пари за лекарства. Но празнотата остана. Вече бях взела решение – срещнах се с адвокат и започнах процедурата по продажба на къщата.

Когато казах на децата си, те дойдоха заедно:

– Мамо, молим те… Остави къщата! Ще се грижим за теб!

Погледнах ги уморено.

– Не става дума за къщата. Става дума за мен. За това дали съм важна за вас само като собственик на имот или като майка.

Те мълчаха дълго.

Сега стоя пред прозореца и гледам как слънцето залязва над двора ни. Чувствам се по-лека – взех решение за себе си, не заради тях. Може би ще отида в дом за възрастни, може би ще остана тук още малко… Но вече знам цената на саможертвата и на забравата.

Питам се: Колко струва една майка в очите на собствените си деца? И кога забравихме какво значи семейство?