Децата ми искат да ме изпратят в старчески дом: А аз още имам толкова живот в себе си

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – гласът на дъщеря ми Мария трепери, докато слага чашата с чай пред мен. Синът ми Петър стои до прозореца и гледа навън, сякаш търси спасение от разговора. Въздухът в малката ми кухня е натежал от неизказани думи.

– Знаем, че ти е трудно сама – започва Петър, без да ме поглежда. – Искаме най-доброто за теб.

Сърцето ми се свива. Знам накъде върви този разговор. От седмици усещам дистанцията им, кратките телефонни обаждания, бързите посещения по празници. Вече не съм част от ежедневието им. Станала съм неудобство.

– Не съм безпомощна! – прекъсвам ги рязко. – Мога да се грижа за себе си. Готвя си, чистя си, излизам всяка сутрин на разходка.

Мария въздъхва тежко:

– Мамо, миналия месец падна по стълбите. Съседката ти каза, че си забравила да заключиш вратата. Забравяш все по-често.

– Всички забравяме понякога! – гневът ми избухва като пламък. – Това не значи, че съм за старчески дом!

Петър се обръща към мен:

– Не става дума само за теб. Ние имаме семейства, работа… Не можем да сме спокойни, ако не знаем, че си в сигурни ръце.

Тези думи ме пронизват по-дълбоко от всяка болка в ставите. Виждам как се опитват да ме убедят, че го правят от любов. Но усещам и облекчението им – ще се отърват от отговорността.

Вечерта лежа сама в леглото и слушам как часовникът тиктака. Спомням си как ги люлеех на ръце, как им пеех приспивни песни, как ги водех на училище през зимните утрини. Сега те решават съдбата ми, без да ме питат какво искам.

На следващия ден Мария идва с брошури на частни домове за възрастни хора. Разлиствам ги с отвращение – усмихнати старици в стерилни стаи, фалшиви усмивки и обещания за „грижа като у дома“.

– Мамо, виж колко е хубаво! Има градина, библиотека… Ще имаш компания.

– А ти кога ще идваш? – питам я тихо.

Тя замълчава. Знам отговора – рядко, по празници, както досега.

Съседката ми баба Станка ме намира на пейката пред блока:

– Видях децата ти да излизат. Какво става?

Разказвам ѝ всичко. Тя стиска ръката ми:

– Не се давай! Ако ти позволиш да те затворят там, ще угаснеш. Трябва да им покажеш, че още можеш!

В този момент решавам – няма да се предам. На следващата сутрин ставам рано и отивам до читалището. Записвам се на курс по компютърна грамотност за възрастни. Искам да науча нещо ново, да докажа на себе си и на децата си, че още съм жива.

Първият ден е труден – ръцете ми треперят върху клавиатурата, но преподавателят Даниела е търпелива:

– Госпожо Иванова, не се отказвайте! Вие сте пример за всички тук.

Вечерта разказвам на Мария по телефона:

– Днес научих как се изпраща имейл! Ще ти пиша всеки ден!

Тя звучи изненадана:

– Мамо… не знаех, че искаш да учиш такива неща.

– Има още много неща, които не знаеш за мен – отвръщам твърдо.

С времето започвам да излизам повече – ходя на театър с новите си приятелки от курса, участвам в благотворителни акции. Чувствам се нужна и жива.

Петър ме посещава една неделя:

– Мамо, изглеждаш различно… По-щастлива си.

– Защото живея! Не съм готова да бъда затворена между четири стени и да чакам края си.

Той ме прегръща неловко:

– Извинявай… Мислехме само за себе си.

Мария също започва да идва по-често. Виждам как ме гледа с ново уважение.

Но знам, че много хора като мен нямат този късмет – техните деца ги забравят зад стените на старческите домове. Питам се: кога спряхме да ценим възрастните хора? Защо ги изолираме вместо да ги подкрепяме?

Понякога вечер се питам: „Дали някой ден и моите деца ще се страхуват от самотата така, както аз? Ще разберат ли колко е важно да бъдеш нужен?“