Децата ми ме забравиха: Историята на една самотна майка в София

– Пак ли ще стоиш сама, мамо? – гласът на дъщеря ми Мария звучи през телефона, но не усещам топлина. По-скоро досада. – Не мога да дойда тази седмица, много съм заета.

Затварям телефона и гледам към прозореца. Навън е мрачен ноемврийски следобед, а аз съм сама в двустайния апартамент в Люлин. Вече не броя дните, в които никой не ми звъни на вратата. Чувствам се като сянка в собствения си дом, а стените сякаш се приближават към мен с всяка изминала вечер.

Преди години тук беше пълно с живот – смях, шумни вечери, аромати на баница и печени чушки. Децата ми – Мария и Георги – тичаха из коридора, а аз ги гонех с пантофите, уж ядосана, а всъщност щастлива. Мъжът ми Иван почина преди десет години. Оттогава всичко се промени. Останах сама да се грижа за всичко – за децата, за дома, за сметките. Работех като медицинска сестра в Пета градска болница, сменях нощни дежурства, за да имат те всичко.

– Мамо, защо пак си купила толкова много храна? – караше ми се Мария миналата Коледа. – Никой няма да яде толкова!
– Ами ако дойдете с децата? Да има… – опитвах се да обясня.
– Няма да можем да дойдем тази година. Ще ходим на Банско с приятели.

Тогава усетих как нещо се чупи вътре в мен. Внуците ми – Виктор и Елица – растат предимно по снимки във Фейсбук. Пращат ми по някой емотикон в месинджър, но не помнят кога съм им плела чорапи или разказвала приказки до късно вечер.

Георги живее на две спирки от мен, но все няма време. Работи в ИТ фирма, жена му Даниела е все недоволна от нещо. Веднъж го попитах:
– Георги, защо не идвате по-често? Само да ви видя…
– Мамо, ти все мрънкаш! Не разбираш ли, че имаме свой живот?

Сълзите ми потекоха сами. Не съм искала да ги задушавам. Просто… толкова години дадох всичко за тях. Отказвах си нови дрехи, почивки, мечти. Само и само те да са добре.

Понякога си мисля дали не сбърках някъде. Дали не ги разглезих прекалено? Или може би ги направих твърде независими? Съседката ми леля Сийка казва:
– Анке, днешните деца не са като нас. Ние гледахме родителите си до последно. Сега всеки гледа себе си.

Но защо боли толкова? Защо всяка вечер сядам на масата сама и гледам празните столове? Защо никой не пита как съм?

Преди месец паднах в банята. Лежах на студените плочки и се чудех дали някой ще забележи, ако не отговоря на телефона. Изправих се сама, с болка в кръста и още по-голяма болка в сърцето.

Понякога си представям как звънецът ще иззвъни и ще чуя детски глас: „Бабо, донесох ти рисунка!“ Но това са само мечти.

Веднъж реших да отида при Мария без предупреждение. Купих торта от сладкарницата до пазара и тръгнах пеша до квартал „Младост“. Когато звъннах на вратата, тя ме погледна изненадано:
– Мамо, защо не каза, че ще идваш? Сега не ни е удобно…
Видях как Виктор играе на компютъра си, а Елица гледа клипчета на телефона. Не ме поздравиха дори.
– Ще оставя тортата тук… – прошепнах и си тръгнах с наведена глава.

Вечер понякога говоря сама със себе си:
„Анке, заслужаваше ли всичко това? Защо никой не вижда колко ти е тежко?“

Скоро ще е рожденият ми ден. Не очаквам подаръци или гости. Може би ще получа съобщение във вайбър: „Честит рожден ден, мамо!“, придружено с няколко емотикона.

В кварталната аптека аптекарката ме пита:
– Как сте днес, госпожо Анке?
Тя е единственият човек, който ме пита как съм.

Понякога си мисля да напиша писмо до децата си. Да им кажа всичко – колко боли самотата, колко липсват истинските разговори, прегръдките, смехът. Но после се отказвам. Страх ме е да не ги отблъсна още повече.

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам светлините на София. Виждам семейства по улицата – майки с деца, баби с внучета за ръка. И се питам: „Къде сбърках? Защо моето семейство се разпадна така?“

Може би има още хора като мен – самотни майки и баби, които чакат обаждане или прегръдка… А може би просто времената са други?

Кажете ми… Вие как мислите? Дали заслужаваме тази самота или просто такава е съдбата на нашето поколение?