Децата не са растения – не растат сами: Историята на една сестра

– Не мога повече, Мария! Просто не мога! – гласът на сестра ми Елена трепереше по телефона, а аз усещах как в мен се надига гняв, примесен с отчаяние.

Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца на малката ми кухня в Пловдив. Държах слушалката с едната ръка, а с другата бърках супата за децата. Моят син Виктор и племенниците ми – малката Ани и по-големият Петър – се караха в хола за дистанционното. Бях сама с тях вече трета седмица, откакто Елена „за малко“ замина при новия си приятел в София.

– Елена, ти имаш две деца! Не можеш просто да ги оставиш тук и да изчезнеш! – изкрещях аз, като се опитвах да не плача.

– Ти винаги си била по-отговорната. Знаеш, че ще се справиш по-добре от мен. Аз… аз просто не мога да дишам тук! – гласът ѝ беше вече почти шепот.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Сълзите ми потекоха сами. Не беше за първи път Елена да избяга от отговорностите си, но този път беше различно. Децата вече усещаха липсата ѝ. Ани започна да се напикава нощем, Петър стана мълчалив и затворен. Виктор ме гледаше с онзи поглед, който казваше „Мамо, пак ли ще трябва да спасяваме всички?“.

Майка ни живееше в съседния блок, но от години беше болна и едва се справяше със себе си. Баща ни почина преди пет години. Останахме само ние двете – аз и Елена. Винаги съм била по-голямата, по-разумната, тази, която „ще оправи всичко“.

Вечерта седнахме на масата. Децата ядяха мълчаливо. Ани ме погледна с големите си кафяви очи:

– Лельо Мария, мама ще се върне ли?

Сърцето ми се сви. Какво да ѝ кажа? Че майка ѝ е избрала себе си пред тях? Че някои хора просто не стават за родители?

– Ще видим, мила. Засега аз съм тук с вас.

Петър не каза нищо. Само стана от масата и отиде в стаята си. След малко чух как тихо плаче под завивките.

На следващия ден отидох до училището им. Класната на Петър ме посрещна с притеснен поглед:

– Госпожо Георгиева, Петър е много затворен напоследък. Има ли нещо у дома?

Поколебах се за миг, после кимнах:

– Майка им отсъства. Опитвам се да ги подкрепя.

Тя въздъхна:

– Децата не са растения – не растат сами. Трябва им любов, грижа… Справяте се чудесно, но това не е решение за дълго.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Знаех го, усещах го всяка вечер, когато се опитвах да утеша Ани или да говоря с Петър за училище. Но какво можех да направя? Социалните служби? Те щяха да ги разделят или да ги дадат на непознати хора.

Вечерта Елена пак се обади. Беше весела, сякаш нищо не се е случило.

– Мария, ще остана още малко в София. Мисля да започна нова работа тук. Децата са добре при теб, нали?

– Не са добре! – извиках аз. – Те имат нужда от майка си! Не можеш просто да ги оставиш!

– Не драматизирай! Ти винаги преувеличаваш! – отвърна тя и затвори.

Седнах на пода в коридора и заплаках безутешно. Защо винаги аз трябваше да съм силната? Защо някои хора просто не разбират какво значи да си родител?

Дните минаваха бавно. Започнах да усещам умората във всяка клетка на тялото си. Работех от вкъщи като счетоводител, но често трябваше да прекъсвам заради децата. Парите не стигаха – три деца ядат много, обувките им се късат бързо, учебници, дрехи…

Една вечер Виктор ме прегърна:

– Мамо, ти си най-добрата леля на света.

Усмихнах се през сълзи:

– А понякога ми се иска просто да бъда майка само на теб…

Той ме погледна сериозно:

– Но ако не беше ти, Ани и Петър щяха да са сами.

Тогава разбрах – няма кой друг да ги спаси освен мен.

След месец Елена се върна – с нова прическа, нов телефон и нови планове за живота си. Децата я посрещнаха с радост и надежда в очите. Но тя остана само два дни и пак замина.

Този път не ѝ позволих да вземе децата със себе си. Подадох молба за временна настойничество. Социалните служби дойдоха у дома, говориха с мен и с децата. Беше унизително и страшно – сякаш аз бях виновната.

Майка ни ме подкрепи колкото можа:

– Марийче, ти винаги си била силната. Но помни – никой не може сам да носи целия свят на раменете си.

Понякога нощем лежа будна и се питам: дали постъпвам правилно? Дали ще мога да дам на тези деца всичко, от което имат нужда? Или ще ги бележа с моите страхове и умора?

Сега вече знам едно – децата не са растения. Не растат сами. Искат грижа, любов и сигурност всеки ден.

Понякога се чудя: колко още семейства живеят така? Колко още деца чакат някой просто да ги прегърне и да им каже „Тук съм за теб“? А вие как бихте постъпили на мое място?