Децата не са растения – не растат сами: Историята на една сестра

– Не ме интересува! – гласът на сестра ми Милена проряза тишината в кухнята като нож. – Не мога да се занимавам с него, имам си свой живот!

Седях срещу нея, стиснала чашата си с кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха. Погледнах към малкия Алекс, който стоеше в ъгъла, с раничка на гърба и очи, пълни с неразбиране. Беше само на осем, а вече знаеше какво е да си излишен в собствения си дом.

– Милена, това е синът ти! – прошепнах, опитвайки се да не избухна. – Не можеш просто да го оставиш сам цял ден и да се надяваш, че всичко ще е наред.

Тя само вдигна рамене и извади телефона си. Превърташе безцелно през социалните мрежи, сякаш разговорът ни беше досаден шум. В този момент осъзнах колко далеч сме се отдалечили една от друга. Къде беше онази сестра, с която като деца се криехме под масата и си разказвахме тайни?

Майка ни почина преди две години. Оттогава Милена сякаш се промени – стана по-студена, по-егоистична. Работеше като счетоводителка в малка фирма в Пловдив, но вечерите й бяха посветени на срещи с приятели, барове и нови познанства. Алекс беше последното нещо в списъка й.

– Той не е растение, Милена! – извиках вече без да се сдържам. – Децата не растат сами! Трябва им любов, грижа…

Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, че съм прекалено чувствителна.

– Ти какво разбираш? Ти нямаш деца! – изсъска тя.

Болката от думите й ме удари като шамар. Да, нямах деца. Може би затова толкова обичах Алекс – беше единственото дете в живота ми. Но това не означаваше, че не знам какво е да имаш нужда от майка.

Тази вечер Алекс спа при мен. Сготвих му макарони със сирене – любимото му. Гледахме заедно „Лека нощ, деца“ и той заспа на дивана, сгушен до мен. Докато го завивах, усетих как сълзите ми се стичат по бузите. Как можеше сестра ми да бъде толкова безразлична?

На следващия ден заведох Алекс на училище. Учителката му ме дръпна настрана.

– Госпожо Димитрова, Алекс е много затворен напоследък. Не участва в игрите с другите деца… Имате ли представа защо?

Погледнах я безпомощно. Как да й обясня, че детето й няма кой да го прегърне вечер?

Вечерта опитах отново да говоря с Милена.

– Сестро, моля те… Погледни го! Той има нужда от теб.

– Аз не съм като мама! – избухна тя. – Не мога да жертвам всичко заради дете!

– Но той е твой син…

– Не издържам повече! – извика тя и тресна вратата.

Останах сама в тъмната кухня. Алекс беше в стаята си и рисуваше. Чух как тихо си тананика песничка от детската градина. Сърцето ми се сви.

Дните минаваха в напрежение. Милена все по-рядко се прибираше вкъщи. Аз поех грижите за Алекс – водех го на училище, готвех му, помагах му с домашните. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни.

– Горкото дете… Майка му го е зарязала…

Една вечер Милена се прибра пияна. Влезе в стаята на Алекс и започна да крещи:

– Защо все плачеш? Защо не можеш да бъдеш като другите деца?

Алекс се сви в ъгъла и заплака още по-силно. Втурнах се вътре и я избутах навън.

– Стига! Остави го!

Тя ме изгледа с омраза.

– Винаги си мислела, че си по-добра от мен!

– Не става въпрос за мен! Става въпрос за Алекс!

На следващия ден заведох Алекс при психолог. Разказах всичко – за отсъствието на майка му, за самотата му, за страха му от нощта.

Психоложката ме погледна сериозно:

– Ако това продължи, детето ще има сериозни травми. Помислете дали не е по-добре да живее при вас.

Върнах се у дома със свито сърце. Как щях да кажа на Милена? Щеше ли някога да ми прости?

Седнах до Алекс и го прегърнах.

– Искаш ли да останеш при мен за известно време?

Той кимна мълчаливо и се сгуши още по-силно в мен.

Когато казах на Милена за решението си, тя избухна:

– Винаги си искала да ми вземеш всичко! Дори детето ми!

– Не ти го взимам… Просто искам да е добре.

Тя ме изгледа с празен поглед и излезе без дума повече.

Минаха месеци. Алекс разцъфтя – започна да се смее повече, намери приятели в училище. Но болката от липсата на майка му остана някъде дълбоко в очите му.

Понякога нощем чувам как шепне името й насън.

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. Питам се: Кога хората забравиха какво означава да бъдеш родител? И дали някога ще простя на сестра си за това, което причини на детето си?