Денят, в който изплатихме кредита, той ми каза: „Искам да си тръгна. От две години съм с друга.“

„Искам да си тръгна. От две години съм с друга.“

Тези думи се разляха в стаята като разлято вино по бялата покривка. Държах още чашата с просеко, ръката ми трепереше, а мехурчетата се издигаха нагоре, сякаш нищо не се беше случило. На масата чакаше тортата, свещите мъждукаха, а аз тъкмо бях завършила шегата си за Тоскана – „Сега, без кредит, може най-накрая да отидем!“. Но той не се засмя. Не каза нищо. Само ме погледна в очите и изрече онова изречение, което ще кънти в главата ми до края на живота ми.

„Какво каза?“ – попитах, макар че чух всичко ясно. Гласът ми беше тих, почти шепот, но в стаята беше толкова тихо, че дори тиктакането на часовника звучеше като гръм.

Той въздъхна, наведе глава и повтори: „Искам да си тръгна, Мария. Не мога повече. От две години съм с друга.“

В този момент сякаш всичко се срина. Седемнайсет години заедно, две деца, общ дом, безкрайни вечери пред телевизора, спорове за сметките, за това кой ще изхвърли боклука, за това кой ще вземе децата от училище. Всичко това – за какво? За да ми каже, че вече не съм част от живота му?

„С коя?“ – попитах, макар че не исках да знам. Не исках да чувам името ѝ, не исках да си я представям. Но не можех да спра.

„С Десислава. От работата. Не исках да стане така, но…“

Смях се. Не можех да повярвам. Деси – онази, която винаги се усмихваше на фирмените партита, която ми казваше колко съм късметлийка, че имам такъв мъж. Колко пъти съм я канила у дома, колко пъти сме си говорили за децата, за живота, за глупости.

„Ти се шегуваш, нали?“ – опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха. „Това е някаква шега, нали?“

Той поклати глава. Очите му бяха пълни със съжаление, но не и с любов. Не и с онова, което търсех.

„Мария, съжалявам. Опитах се да го прекратя, но не мога. Не мога да живея повече така. Не е честно нито към теб, нито към мен.“

В този момент чух как вратата на детската стая се отвори. Петър, нашият син, надникна в хола, потърка сънено очи и попита:

„Мамо, тате, защо не идвате да духнем свещите?“

Погледнах го. Малък, невинен, с рошава коса и големи кафяви очи. Сърцето ми се сви. Как щях да му обясня, че татко му си тръгва? Че всичко, което познава, се променя?

„Идваме, Пепи, само след малко“, казах, опитвайки се да звуча спокойно. Той се върна в стаята си, а аз се обърнах към мъжа си:

„Ще изчакаш ли поне до утре? Да не разваляме празника на децата?“

Той кимна. Седнахме на масата, духнахме свещите, снимахме се заедно, както всяка година. Усмихвах се на снимките, но вътре в мен всичко умираше. Виждах го и в неговите очи – празнота, вина, но и облекчение.

След като децата заспаха, седнахме отново в хола. Той започна да ми обяснява – как се е случило, как не е искал, как се е борил със себе си. Аз слушах, но не чувах. В главата ми се въртяха само въпроси: Кога започна да се отдалечава? Кога спряхме да си говорим? Кога станахме просто съквартиранти?

Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме, как мечтаехме, как строяхме този дом тухла по тухла. Как се радвахме, когато се роди първата ни дъщеря, как се карахме за глупости, как винаги се сдобрявахме. Кога всичко това се изпари?

На следващата сутрин той си събра багажа. Децата не разбраха нищо – мислеха, че татко отива в командировка. Аз останах сама в празния апартамент, с празната бутилка просеко и недокоснатата торта. Обадих се на майка ми. Тя плака с мен. После на най-добрата ми приятелка – тя ме напсува, каза, че съм по-добра от него, че ще се оправя. Но аз не исках да се оправям. Исках само да върна времето назад.

Дните минаваха. Всички ме съжаляваха, всички ми даваха съвети – „Ще намериш по-добър“, „Животът продължава“, „Децата са най-важни“. Но никой не знаеше какво е да се събуждаш сама, да оправяш закуската за двама, а не за четирима. Да се чудиш как ще платиш сметките, как ще обясниш на децата, че татко няма да се върне.

Петър започна да пита: „Мамо, кога ще се върне тате?“. А аз всеки път измислях нова лъжа. „Скоро, миличък. Скоро.“

Една вечер, докато миех чиниите, дъщеря ми Лили дойде при мен и ме прегърна. „Мамо, ти си най-смелата. Аз и Пепи ще сме винаги с теб.“ Заплаках. За първи път от седмици се почувствах жива. Заради тях трябваше да продължа.

Минаха месеци. Научих се да се справям сама. Намерих си втора работа, започнах да излизам с приятелки, да се смея отново. Не беше лесно. Имаше вечери, в които плачех до късно, но имаше и сутрини, в които се будех с надежда.

Сега, година по-късно, седя на същата маса, с нова бутилка просеко и нова торта. Децата са пораснали, аз съм по-силна. Понякога се питам – можех ли да направя нещо различно? Можех ли да го задържа? Или просто така е трябвало да стане?

„Колко струва едно семейство? И кога разбираме, че вече не сме част от него?“ – питам се и гледам към празната чаша. А вие как бихте постъпили на мое място?