Денят, в който Мария дойде с детето си: Една гостенка, един хаос и много въпроси

– Не мога да повярвам, че пак си го направила! – гласът на майка ми кънтеше в ушите ми, докато гледах разхвърляния хол и разпилените играчки по пода. – Защо винаги се опитваш да угаждаш на всички? Виж до какво доведе това!

Стоях насред стаята, стиснала юмруци, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Преди час всичко беше спокойно. Бях си вкъщи, пиех кафе и се наслаждавах на тишината, когато телефонът иззвъня. Мария – стара приятелка от университета, с която се виждахме все по-рядко. „Може ли да мина с малкия за час-два? Имам работа наблизо и няма на кого да го оставя.“

Не се поколебах. „Разбира се, Мария! Ще се радвам да ви видя.“

Десет минути по-късно звънецът иззвъня. Мария стоеше на прага с петгодишния си син Виктор – русо момченце с големи очи и вече леко намусено изражение. „Извинявай, че така внезапно… Много съм ти благодарна!“, каза тя, оставяйки чантата си до вратата. „Ще се върна след два часа.“

Още преди да успея да кажа нещо, тя вече беше изчезнала по стълбите.

– Здравей, Викторе! – усмихнах се и му подадох ръка. Той ме изгледа подозрително, после се втурна към хола. Следващите минути бяха като буря – хвърлени възглавници, разпилени книги, разкъсани страници от списанията ми. Опитах се да го спра:

– Викторе, хайде да поиграем на нещо по-тихо? Имам пъзели…

– Не искам! – кресна той и блъсна една чаша от масата. Стъклото се разби на пода.

Почувствах как гневът ми кипва, но се опитах да остана спокойна. Събрах парчетата, докато Виктор вече ровеше в шкафа с подправки. В този момент телефонът ми иззвъня – майка ми.

– Какво става там? Чувам шумове! – попита тя тревожно.

– Всичко е наред, мамо. Просто… имам гости.

– Гости? По това време? Знаеш ли колко е трудно да се оправя къщата след такива посещения? – продължи тя да мърмори.

Докато говорех с нея, Виктор вече беше разлял брашното по килима. Вдигнах очи към тавана и преброих до десет. „Това ще мине“, казах си.

След час Мария се върна – усмихната и отпочинала.

– Как беше? Надявам се, че не е направил пак някоя беля…

Преди да успея да отговоря, Виктор започна да плаче:

– Леля ме накара да стоя гладен! Исках шоколад, а тя не ми даде!

Мария ме изгледа остро:

– Наистина ли? Защо не си му дала нещо сладко?

Почувствах как бузите ми пламват.

– Опитах се да му дам плодове… Не искаше нищо освен шоколад.

– Той е дете! – повиши тон Мария. – Не можеш така!

В този момент майка ми влезе в стаята и видя хаоса.

– Ето ти го резултата! – каза тя на Мария. – Моята дъщеря винаги е прекалено добра с всички и после страда!

Мария ме изгледа с укор.

– Можеше поне да го наглеждаш по-добре…

Погледнах към Виктор – вече спокоен, държеше шоколадче, което Мария му беше дала. В този миг усетих как гърлото ми се свива от безсилие и обида.

След като си тръгнаха, останах сама сред разрухата. Майка ми прибираше чашите мълчаливо.

– Трябва да спреш да позволяваш на хората да те използват – каза тя тихо.

Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. В главата ми ехтяха думите на Мария и майка ми. Кога приятелството се превръща в бреме? Кога добротата става слабост?

Погледнах към разпиления хол и си помислих: „Дали някога ще мога да кажа „не“ без да се чувствам виновна?“

А вие как бихте постъпили? Кога трябва да поставим граница между помощта и саможертвата?