Денят, в който осъзнах, че синът ми не ме чува

— Викторе, стига вече! — гласът ми трепереше, докато държах лъжицата над тенджерата с боб. Той отново се опитваше да се изкачи на масата, да грабне телефона ми и да се разкрещи на сестра си. Беше вторник вечер, а в кухнята ни в Люлин цареше хаос: телевизорът бръмчеше, кучето лаеше, а мъжът ми, Георги, се опитваше да намери дистанционното.

— Мамо, ама тя ми взе играчката! — изписка Виктор и блъсна чинията си. Бобът се разля по покривката. Сестра му, Мария, избухна в сълзи.

— Стига вече! — извика Георги и удари по масата. — Не може така! Трябва да има ред!

Стоях насред всичко това и усещах как гневът и отчаянието се борят в мен. Какво бяхме изпуснали? Кога Виктор спря да ни слуша? Кога престанахме да бъдем семейство, което се разбира?

Виктор е на осем. Умен е, но напоследък сякаш не чува нищо от това, което казваме. Всеки разговор се превръща в спор. Всяка молба — в битка. И тази вечер беше кулминацията.

— Викторе, седни! — опитах се да запазя спокойствие. — Трябва да говорим.

Той ме погледна с онзи поглед — смесица от предизвикателство и болка. — Вие никога не ме слушате! Само викате!

Замръзнах. Думите му ме удариха като шамар. Дали наистина не го слушахме? Дали цялото това напрежение не беше просто вик за внимание?

Георги въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама с децата и с чувството за провал.

— Мария, ела при мен — прошепнах и я прегърнах. Виктор стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Защо винаги трябва да се караме? — попита той тихо.

Не знаех какво да отговоря. В главата ми се въртяха спомени от моето детство — как майка ми крещеше на мен и брат ми, как баща ми мълчеше и излизаше от стаята. Обещах си никога да не бъда такава майка. А ето ме сега — точно като нея.

— Викторе, хайде да поговорим — казах по-меко. — Разкажи ми какво те ядоса толкова тази вечер.

Той се обърна бавно. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Вие винаги сте заети! Само работа, само телефони! Аз искам да играем заедно!

Сърцето ми се сви. Колко пъти бях отлагала играта с него заради имейли или готвене? Колко пъти бях казвала „по-късно“, а после забравях?

Мария също ме погледна укорително:

— Мамо, ти винаги си уморена.

Седнах на пода до тях. Прегърнах ги силно и започнах да плача. Не от гняв, а от вина.

— Извинявайте — прошепнах. — Наистина ли ви липсвам толкова?

Виктор кимна. Мария също.

Тогава Георги се върна в кухнята. Видя ни тримата на пода и въздъхна:

— Какво ще правим сега?

Погледнах го през сълзи:

— Може би трябва да започнем отначало. Да си дадем време един на друг.

Той седна до нас и за първи път от месеци прегърнахме децата заедно.

На следващия ден изключих телефона си след работа. Вместо телевизия, извадихме настолни игри. Виктор сияеше от щастие. Мария се смееше с цяло гърло. Георги също се включи, макар че първоначално мърмореше.

Седмица по-късно Виктор пак изпадна в истерия, но този път не избухнахме. Седнахме до него и го изслушахме. Разказа ни как в училище го дразнят, как се чувства самотен понякога.

Започнахме да говорим повече — не само за оценки и задължения, а за чувства и мечти. Не беше лесно. Имаше дни, когато пак крещяхме или се карахме за глупости.

Но постепенно забелязах промяна у всички ни. Виктор започна да ни слуша повече, а ние — него.

Понякога се чудя: кога загубихме връзката помежду си? И дали някога ще успеем напълно да я възстановим? Но знам едно — истинският урок е за всички нас: уважението и търпението започват от дома.

А вие как се справяте с границите у дома? Чувствате ли понякога, че децата ви не ви чуват… или просто вие не ги чувате?