Денят, в който свекърва ми прекрачи границата: Урок по пестеливост, който струваше твърде скъпо

— Не може да бъде! — изкрещях, когато отворих вратата на кухнята в апартамента на свекърва ми. Мирисът на загоряло олио и евтин сапун ме удари в лицето. Децата ми, Виктор и Елица, стояха притихнали край масата, а пред тях — филии с мухлясал хляб и компот в стари буркани.

— Мамо! — извика Елица и се хвърли към мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. — Баба каза, че не трябва да си дояждаме филиите, защото хлябът е скъп!

Погледнах Мария — свекърва ми, жената, която винаги се хвалеше колко е спестовна. Седеше с ръце на кръста и ме гледаше с онзи неразрушим поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

— Какво става тук? — гласът ми трепереше от гняв.

— Ами какво? Вие младите не знаете цената на парите! — отвърна тя. — Хлябът не се хвърля! А компотът е от миналата година — още е добър!

Виктор се опита да скрие филията си под салфетката. Видях как ръцете му треперят. Тогава усетих как нещо в мен се чупи.

— Мария, не може така! Децата са гладни! Не може да им даваш мухлясал хляб!

Тя се изсмя сухо.

— Мухълът се изрязва! Така правехме едно време. Вие сте разглезени! Затова не можете да спестявате!

В този момент мъжът ми, Петър, влезе в кухнята. Беше уморен след работа, но веднага усети напрежението.

— Какво става? — попита той.

— Майка ти дава на децата мухлясал хляб и ги кара да ядат компот с вкус на оцет! — избухнах аз.

Мария скръсти ръце още по-силно.

— Петре, кажи ѝ! Тя не разбира! Всичко трябва да се използва до край! Пари не растат по дърветата!

Петър замълча. Погледна мен, после майка си. Видях как вътрешно се разкъсва между двете ни.

— Мамо… — започна той тихо. — Може би прекаляваш малко…

— Прекалявам ли? Аз ли ви купих първия апартамент? Аз ли ви гледах децата без пари? А сега съм лоша, защото не хвърлям храна?

В този момент осъзнах, че спорът не е само за хляба. Той беше за поколенията, за навиците, за страха от бедността и за гордостта ѝ като майка и баба. Но какво струва тази гордост, ако децата ми плащат цената?

Взех Виктор и Елица за ръце и ги изведох навън. На стълбището Елица ме попита:

— Мамо, ще трябва ли пак да ядем такъв хляб?

Стиснах я силно.

— Не, миличка. Обещавам ти.

Вечерта Петър се прибра късно. Седна до мен на дивана и дълго мълча.

— Знам, че си права — каза най-накрая. — Но тя… тя просто не знае друг начин.

— А нашите деца заслужават по-добро — отвърнах аз.

На следващия ден Мария ми се обади. Гласът ѝ беше студен:

— Ако толкова не ти харесва как ги гледам, не ги оставяй при мен!

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите ми потекоха сами. Не исках да губя връзката с нея — тя беше част от семейството ни. Но не можех да позволя децата ми да страдат в името на икономии.

Дни наред вкъщи беше напрегнато. Петър се опитваше да балансира между мен и майка си. Аз се чувствах виновна, че съм разделила семейството. Децата усещаха всичко това и станаха по-затворени.

Една вечер седнахме всички заедно на масата. Петър предложи да говорим открито.

— Мамо — обърна се той към Мария, която беше дошла на гости след дълго настояване от негова страна. — Разбираме защо пестиш, но моля те — нека децата ни не плащат цената за това.

Мария замълча дълго. После избухна:

— Вие не знаете какво е глад! Не знаете какво е да броиш стотинките за хляб! Аз съм оцеляла така! Искам само да ги науча да ценят всичко!

Погледнах я през сълзи:

— Но на каква цена? Дали страхът от бедност е по-важен от щастието им?

Тя наведе глава. За първи път видях уязвимост в очите ѝ.

— Може би… може би прекалих — прошепна тя.

От този ден започнахме бавно да изграждаме нови правила. Мария вече не настояваше да гледа децата сама. Когато идваше у нас, носеше домашни сладкиши вместо стар компот. Но раната остана.

Понякога се питам: Кога икономията преминава в лишение? И струва ли си семейният мир цената на няколко спестени лева?