Денят, в който светът ми се срина: Когато посещението на Мария промени всичко

– Не, не, не! – изкрещях, докато чашата със сок се разливаше по белия килим. Малкият Даниел стоеше насред хола с разширени очи, а Мария се опитваше да го успокои. В този момент времето сякаш спря. Чух как сърцето ми бие в ушите ми и усетих как гневът и паниката се борят в мен.

– Извинявай, Лили, той просто… – започна Мария, но аз я прекъснах:

– Това е новият ми килим! Знаеш ли колко трудно беше да го купя?

Мария замълча. Даниел започна да плаче. В този миг осъзнах, че не става дума за килима. Ставаше дума за всичко, което се беше натрупало между нас през годините – неизказаните думи, малките обиди, ревността и умората от ежедневието.

Бяхме приятелки от гимназията. Преживели сме толкова много заедно – първите любови, първите разочарования, студентските години в София. Но нещо се беше променило. Аз останах в града, работя като счетоводителка в малка фирма, а Мария се омъжи за Петър и се премести в Пловдив. Виждахме се рядко, но всеки път усещах как между нас има невидима стена.

Този ден беше различен. Бях напрегната – шефът ми беше намекнал, че може да има съкращения. Майка ми пак ми звъня сутринта да ме пита кога ще имам деца. А Мария пристигна с Даниел, който тичаше из апартамента като ураган.

– Мамо, искам да гледам „Пес патрул“! – извика Даниел.

– Лили, може ли да му пуснем телевизора? – попита Мария с уморена усмивка.

– Разбира се – отвърнах сухо и се опитах да скрия раздразнението си.

Докато Даниел гледаше анимации, ние седнахме на масата. Мария започна да ми разказва за новата си работа като учителка по английски. Говореше с ентусиазъм, но аз не можех да се съсредоточа. Мислех си за сметките, за самотата си вечер и за това как всички около мен сякаш напредват в живота, а аз стоя на едно място.

Изведнъж чух трясък от кухнята. Даниел беше бутнал вазата с цветя. Водата се разля по пода, а парчетата стъкло се разпръснаха навсякъде.

– Господи! – извиках и скочих от стола.

Мария хукна към сина си:

– Дани! Добре ли си?

– Порязах си ръката! – проплака той.

В този момент всичко се завъртя около мен. Хванах аптечката и започнах да търся лепенки. Ръцете ми трепереха. Мария държеше Даниел и го целуваше по челото. Аз се чувствах виновна – защото не бях по-търпелива, защото не бях по-добра приятелка, защото не можех да приема чуждото дете в дома си без страх.

След като превързахме ръката на Даниел, Мария ме погледна с насълзени очи:

– Лили, съжалявам… Може би не трябваше да идваме.

– Не казвай така – прошепнах аз, но думите ми увиснаха във въздуха.

Настъпи тягостна тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник и тихото подсмърчане на Даниел.

– Знаеш ли – започна Мария след малко – понякога ми липсва времето, когато всичко беше по-просто. Когато бяхме само ние двете и мечтаехме за бъдещето.

Погледнах я и усетих как сълзите напират в очите ми. И на мен ми липсваше онова време. Но сега бяхме други хора – уморени, наранени от живота, затворени в собствените си страхове и несигурности.

– Лили – каза тя тихо – ти си най-добрата ми приятелка. Не искам да те губя.

– И аз не искам – отвърнах аз и гласът ми потрепери.

Мария стана и ме прегърна силно. Усетих топлината ѝ и за миг всичко лошо изчезна. Но знаех, че проблемите ни няма да се решат с една прегръдка.

След като си тръгнаха, останах сама в апартамента. Гледах разлятия сок по килима и счупената ваза. Чудех се дали съм лош човек, защото не мога да приема промените в живота на приятелката си. Защо е толкова трудно да бъдем щастливи за другите? Защо понякога най-близките ни хора ни дразнят най-много?

Седнах на дивана и заплаках. Не заради килима или вазата – а заради всички пропуснати моменти, всички неизказани думи и всички страхове, които ме държат будна нощем.

Може би трябва да простя – на себе си и на Мария. Може би трябва да приема, че животът ни няма да бъде такъв, какъвто сме го мечтали като деца.

Но как да продължа напред? Как да върна доверието и близостта помежду ни?

Може би вие знаете отговора? Какво бихте направили на мое място?