Денят, в който видях истинското лице на свекърва си

– Не мисля, че си подходяща за сина ми, Виктория – думите на Мария прорязаха въздуха като нож. Стоях в малката кухня на панелката в Кючук Париж, с ръце, изцапани от тесто за баница, и се опитвах да не покажа колко ме болят тези думи.

Беше събота вечер, а Димитър тъкмо беше дошъл в отпуска от поделението в Сливен. Решихме да посетим майка му в Пловдив – уж за да се почувстваме отново у дома, макар че домът ни се местеше с всяко ново назначение. Мария винаги ме посрещаше с усмивка и топла супа, но този път нещо беше различно. Още от вратата усетих хладината ѝ – погледът ѝ се плъзна по мен, сякаш търсеше нещо, което да не ѝ хареса.

– Мамо, Виктория ще направи баница – каза Димитър с онази своя детска радост, която винаги ме разтапяше.
– Дано поне това да може – промърмори тя под носа си, но аз чух. Преглътнах и се усмихнах.

Докато точех корите, Мария седна срещу мен и започна да разказва за бившата приятелка на Димитър – Елена. Как била умна, как готвела прекрасно, как всички я обичали. Усетих как сърцето ми се свива. Опитах се да се съсредоточа върху баницата, но ръцете ми трепереха.

– Знаеш ли, Виктория – продължи тя, – Димитър заслужава най-доброто. Той е военен, има нужда от стабилна жена до себе си. А ти… ти все още не си доказала, че можеш да се справиш.

Погледнах я право в очите. В този момент разбрах – всичките тези години усмивките ѝ са били маска. Усетих как гневът и обидата се борят в мен. Исках да ѝ кажа толкова много неща – за това как всяко преместване ме е карало да се чувствам изгубена, как съм оставяла работа и приятели заради Димитър, как съм плакала нощем от самота в новите градове. Но мълчах. Защото знаех, че ако кажа нещо, ще избухна.

Вечерта премина в напрежение. Димитър не забелязваше нищо – той беше щастлив да е у дома. Мария не спираше да ме сравнява с Елена – дори когато седнахме на масата.

– Баницата е добра – каза тя сухо. – Но Елена слагаше повече сирене.

Димитър се засмя: – Мамо, стига с тази Елена! Виктория е моята жена.

– Засега – отвърна Мария тихо.

Тогава чашата преля. Оставих вилицата и станах от масата.

– Извинете ме – казах тихо и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух на мартенската вечер. Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Чувах гласа на Мария през прозореца:

– Виждаш ли? Не може да понесе нищо! Как ще ти бъде опора?

Димитър излезе след мен.

– Вики, какво става?
– Не мога повече така, Мите! Не мога да се боря с призраци от миналото ти! Не мога да бъда Елена!

Той ме прегърна силно.
– Не искам Елена. Искам теб. Мама ще свикне.

Но аз знаех, че няма да свикне. Знаех, че всяко идване тук ще бъде изпитание за мен. Всяка дума на Мария ще ме кара да се съмнявам в себе си.

На следващата сутрин събрах багажа ни по-рано от обичайното. Мария дори не излезе да ни изпрати. По пътя към Сливен мълчахме дълго. Димитър държеше ръката ми и от време на време ме поглеждаше притеснено.

Вечерта седнахме на дивана в нашата малка квартира. Гледах снимките ни по стените – във Варна, във Велико Търново, в Русе… Навсякъде бяхме само двамата срещу света.

– Мислиш ли, че някога ще ме приеме? – попитах тихо.
– Не знам – отвърна той честно. – Но аз те обичам.

Тези думи ми дадоха сили. Реших, че няма да позволя на Мария да определя стойността ми като жена и съпруга. Но болката остана – като белег, който напомня за себе си при всяко връщане у дома.

Сега ви питам: Колко далеч трябва да стигнем в опита си да бъдем приети? И кога идва моментът да защитим себе си и любовта си?