Денят, в който всичко се промени: История от Пловдив

– Мамо, защо плачеш? – гласът на дъщеря ми Елица ме върна в реалността. Стоях в кухнята, стиснала телефона така, че кокалчетата ми побеляха. Беше 7:30 сутринта, а навън Пловдив се събуждаше под сивото небе на март. Сълзите ми капеха в чашата с чай, докато се опитвах да осмисля думите, които току-що бях чула.

– Нищо, мило. Просто… нещо ме разстрои – излъгах я, както лъжех себе си през последните месеци.

Обаждането беше от непознат номер. Женски глас, хладен и решителен:

– Госпожо Георгиева, съпругът ви е приет в болница „Св. Георги“. Състоянието му е стабилно, но трябва да дойдете.

Сърцето ми се сви. Петър… Моят Петър. Човекът, с когото делях всичко вече двайсет години. Винаги усмихнат, винаги готов да помогне на всекиго. Но напоследък беше друг – затворен, раздразнителен, често закъсняваше от работа и избягваше погледа ми.

– Мамо, ще закъснея за училище! – Елица ме дръпна за ръкава.

– Вземи си закуската и тръгвай. Аз ще дойда по-късно – казах й и я прегърнах силно. Тя ме погледна учудено, но не попита нищо повече.

В болницата миришеше на дезинфектант и страх. Намерих Петър в стая 312. Беше блед, с превързана ръка и празен поглед.

– Какво стана? – прошепнах, сякаш се страхувах от отговора.

– Катастрофа… – отвърна той тихо. – Не беше по моя вина.

Но нещо в гласа му ме накара да се усъмня. Седнах до леглото му и го хванах за ръката.

– Петре… има ли нещо, което не ми казваш?

Той се извърна към прозореца и замълча. В този момент в стаята влезе жена – около трийсетгодишна, с кестенява коса и разтревожени очи.

– Извинете… – каза тя плахо. – Може ли да поговоря с Петър?

Погледнах я объркано.

– Аз съм жена му – казах твърдо.

Тя пребледня.

– Аз… аз съм Мария. Работим заедно.

Петър се размърда неспокойно.

– Мария, не сега…

Но тя не се отказа:

– Трябва да знаеш истината. Петър и аз… ние сме заедно от година.

Светът ми се срина. Чувах гласовете им като през стъкло. Гневът и болката се смесиха в мен като буря над Марица.

– Как можа? – изкрещях. – Двайсет години! Дете имаме!

Петър сведе глава.

– Не исках да те нараня…

– А какво очакваше? Да ти благодаря ли?

Излязох от стаята без да погледна назад. В коридора се облегнах на стената и заплаках безутешно. Хората минаваха покрай мен, но никой не спря.

Вкъщи майка ми ме чакаше притеснена.

– Какво става, Яна? Лицето ти е като платно.

Разказах й всичко. Тя въздъхна тежко:

– Знаех си, че нещо не е наред. Мъжете… те са слаби понякога. Но ти трябва да мислиш за Елица.

– Как да мисля за нея? Как да й кажа?

Майка ми ме прегърна.

– Ще намериш сили. Ти винаги си била силна.

Дните минаваха като в мъгла. Петър се прибра след седмица, но между нас зееше пропаст. Елица усещаше напрежението и започна да задава въпроси:

– Мамо, защо тате спи на дивана?

– Просто е болен, мило – излъгах отново.

Една вечер чух как Петър говори по телефона в кухнята:

– Не мога да дойда сега… Яна подозира всичко… Да, обичам те…

Стиснах зъби и влязох рязко:

– Край! Или оставаш при нас, или си тръгваш завинаги!

Той ме погледна умолително:

– Яна, моля те…

– Не! Избирай!

Той замълча дълго. После събра багажа си и излезе без дума.

Майка ми беше до мен през цялото време. Но най-тежко беше да кажа на Елица:

– Тате няма да живее вече с нас. Но той винаги ще те обича.

Тя плака цяла нощ. Аз също.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да плащам сметките, да водя Елица на уроци по пиано, да се усмихвам на работа в книжарницата, макар че вътре всичко ме болеше.

Една вечер Петър дойде на прага ни – уморен, посивял, сам.

– Яна… сгреших ужасно. Мария ме напусна. Искам да се върна при вас…

Погледнах го дълго. В очите му видях отчаяние и вина.

– Не знам дали мога да ти простя – казах тихо. – Но знам, че трябва да опитам… заради Елица.

Той кимна със сълзи в очите.

Сега всяка вечер гледам дъщеря си как спи и се питам: „Може ли едно семейство да оцелее след толкова лъжи? Или някои рани никога не зарастват?“