Денят, в който затворих вратата пред майка си

„Мамо, тръгвай си! Не искам повече да те виждам!“ – думите ми отекнаха в малкия ни апартамент в Люлин като гръм. Бях само на шест, но гневът и объркването ми бяха по-големи от мен самия. Майка ми стоеше на прага, с куфар в ръка, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. „Моля те, Иване, не го казвай това… Аз съм ти майка.“

Но аз вече бях затръшнал вратата. От другата страна чух как тя се разплака, после стъпките ѝ заглъхнаха по стълбите. Баща ми седеше на масата в кухнята, стиснал чаша ракия, лицето му беше каменно. „Така е по-добре, сине. Тя ни изостави.“ Не разбирах тогава какво означава това. Знаех само, че майка ми вече я няма.

Години наред се опитвах да си спомня какво точно се беше случило преди този ден. Споровете между родителите ми бяха ежедневие – за пари, за работа, за мен. Майка ми работеше на две места – в детска градина и като чистачка в един офис. Вечер се връщаше уморена, но винаги носеше нещо сладко за мен. Баща ми беше безработен от години, често пиеше и ставаше агресивен. Веднъж я видях със синина под окото, но тя каза, че се е ударила в шкафа.

След раздялата всичко се промени. Баща ми ме водеше на училище, но рядко говорехме. Вечерите прекарвах сам пред телевизора, а той излизаше с приятели или спеше на дивана. Понякога чувах как плаче нощем. Майка ми се обаждаше по телефона, но баща ми не ѝ позволяваше да ме вижда. „Тя не заслужава да бъде твоя майка“, повтаряше той.

Първият път, когато я видях отново, беше на рождения ми ден – навършвах десет. Тя стоеше пред училището с подарък в ръка – малък дървен самолет. „Честит рожден ден, Иване! Много ми липсваш…“ Не знаех как да реагирам. Стоях като вцепенен, а после избягах при приятелите си. Вечерта скрих самолета под леглото и плаках дълго.

С годините гневът ми към нея се превърна в празнота. Виждах я рядко – само когато баща ми беше на работа и тя успяваше да ме намери тайно. Винаги носеше нещо дребно – шоколад, книга или просто усмивка. Питаше ме как съм, как върви училището, а аз ѝ отговарях кратко и студено.

Когато станах на осемнайсет, баща ми почина внезапно от инфаркт. Останах сам в апартамента ни. Майка ми дойде веднага – прегърна ме силно и плакахме заедно. Тогава за първи път ѝ позволих да остане при мен цяла нощ. Говорихме дълго – тя ми разказа за страха си, за безсилието да ме вземе със себе си, за болката да бъде далеч от мен.

„Иване, прости ми… Знам, че ти причиних много болка. Но аз никога не спрях да те обичам.“

Не знаех какво да кажа. В мен бушуваха гняв и обич едновременно. Прегърнах я силно и заплаках като дете.

Сега съм на тридесет и две години и имам собствено семейство – жена ми Мария и дъщеря ни Елица са всичко за мен. Но миналото не ме оставя на мира. Понякога се улавям как повишавам тон вкъщи или се затварям в себе си след спор с Мария. Страхувам се да не повторя грешките на родителите си.

Една вечер седнах до дъщеря си и ѝ разказах за баба ѝ – за това колко е смела и колко много я обича, въпреки всичко. Елица ме погледна с големите си кафяви очи: „Тате, ти простил ли си на баба?“

Замислих се дълго над този въпрос. Може ли едно дете да прости на родителя си? Може ли възрастният човек в мен да прости на онова уплашено момче, което затръшна вратата пред майка си?

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя същото? Или щях да прегърна майка си по-силно? Може би никога няма да намеря отговорите.

А вие – простихте ли на своите родители? Или още носите тежестта на миналото?