Десет години мечти: Нашият син и предложението, което промени всичко

– Мамо, татко, трябва да поговорим. – Гласът на Филип трепереше, докато стоеше на прага, а в очите му се четеше нещо между вина и решителност. Беше се върнал от София след три години отсъствие – три години, в които аз и Иван брояхме дните до всяко негово обаждане. В този момент държах в ръцете си парче тухла, което тъкмо щях да подам на Иван, но ръцете ми се разтрепериха и го изпуснах.

– Какво има, Филипе? – попита Иван, без да вдига глава от кофата с цимент. Гласът му беше уморен, но в него се усещаше онази надежда, която ни крепеше вече десет години – надеждата, че когато завършим тази къща, ще бъдем отново семейство.

Филип пристъпи напред, сякаш всяка крачка го боли. – Получих предложение за работа в Германия. Искат ме там, веднага. И… искам да замина. Но не сам. Искам да дойдете с мен.

Тишината падна като оловен похлупак. Чувах само как вятърът разклаща клоните на ореха до недостроения ни дом. Погледнах Иван – очите му бяха вперени в земята, а челюстта му беше стисната така, че бузите му побеляха.

– Филипе, ти знаеш колко време строим тази къща – прошепнах аз. – Тук са всичките ни спомени, тук са корените ни.

– Мамо, тук няма бъдеще! – избухна Филип. – Виждаш ли как живеят хората? Всички млади си тръгват! Аз не искам да остарея тук, да гледам как всичко умира около мен. Там ще имаме шанс. Ще започнем отначало.

Иван хвърли мистрията на земята. – Отначало? За десет години сме излели повече пот тук, отколкото някой друг за цял живот! Ти искаш да зарежем всичко това?

– Татко… – Филип пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. – Не става дума само за мен. Мисля за вас. Тук няма работа, няма лекари, няма нищо! Колко пъти си ходил до София за прегледи? Там ще е по-лесно.

Сълзите ми се стичаха по лицето, докато слушах как двамата най-важни мъже в живота ми спорят за нещо, което не можех да понеса да загубя – дома ни. Спомних си първата вечер тук: как седяхме на пода с Иван и пиехме чай от термоса, докато навън валеше дъжд и мечтаехме за бъдещето. Спомних си как засадихме първите дръвчета в двора и как Филип тичаше между тях като малък.

– Мамо, моля те… – Филип ме прегърна. – Не искам да ви губя. Но ако останете тук… ще ви загубя по друг начин.

Вечерта седяхме тримата на стълбите пред къщата. Иван мълчеше, а аз усещах как сърцето ми се къса между миналото и бъдещето. Знаех, че ако останем, ще гледаме как всичко около нас запустява – съседите вече бяха напуснали селото, магазинът затвори миналата година, автобусът минаваше само веднъж седмично.

– Помниш ли как обещахме да не се предаваме? – прошепна Иван през зъби.

– Помня – отвърнах тихо. – Но дали това е предателство или просто ново начало?

Филип ни гледаше с онзи поглед на дете, което още вярва, че родителите му могат всичко. А аз се чувствах безсилна.

На следващия ден Иван излезе рано сутринта и не се върна до обяд. Намерих го на края на двора, седнал до стария кладенец.

– Какво ще правим? – попитах го.

– Не знам – каза той. – Ако тръгнем с него, ще изгубим всичко тук. Ако останем… може би ще изгубим него.

Вечерта Филип донесе снимки от апартамента в Германия, който му предлагаха. Показа ни снимки на паркове, болници, училища. Говореше за сигурност и спокойствие.

– А любовта? – попитах го аз. – Може ли новият дом да я замени?

Той замълча за миг.

– Любовта е там, където сме заедно.

Седмица по-късно трябваше да вземем решение. Съседката Мария дойде да се сбогува – тя също заминаваше при децата си в чужбина.

– Всички си тръгват – каза тя с тъга. – Само старите къщи остават да пазят спомените.

В нощта преди заминаването не можах да спя. Обикалях из празната къща и докосвах стените, които градихме тухла по тухла с Иван. Всяка пукнатина беше белег от нашата борба и любов.

На сутринта заключихме вратата за последен път. Филип държеше ръката ми здраво.

– Ще се върнем ли някога? – попитах го тихо.

Той не отговори.

Сега пиша тези редове от малък апартамент в Германия. Все още сънувам нашата къща на хълма над Кюстендил. Понякога се питам: дали домът е мястото или хората? Дали сме предатели или просто хора, които искат по-добър живот?

А вие какво бихте избрали? Щяхте ли да напуснете всичко познато заради децата си?