„Дойдохме да празнуваме, а ти не отваряш вратата!“ – Историята на една българска снаха

— Мария, отвори! Знаем, че си вътре! — гласът на свекърва ми, госпожа Иванова, ехтеше през входната врата, докато Петър се опитваше да я успокои.

Стоях в коридора, с престилка на кръста и ръце, изцапани с брашно. Във фурната къкри баница, а на котлона вече преливаше супата. Погледнах часовника — още беше едва десет сутринта, а те вече бяха тук. За пореден път.

— Петре, кажи им, че не съм готова! — прошепнах през зъби. — Не мога повече така! Всеки празник е едно и също — аз готвя, чистя, тичам като луда, а те идват и само чакат да им сервирам.

Петър въздъхна тежко. — Знаеш ги… Ако не ги пуснем, ще стане скандал.

— А ако ги пуснем? — погледнах го с насълзени очи. — Кога ще имаме време само за нас? Кога ще празнуваме като семейство?

Вратата се отвори с трясък. Свекърва ми и свекър ми нахлуха с торби и пакети.

— Ох, Марийче, пак ли не си готова? — изцеди тя през устни. — Аз на твое място щях да стана в шест!

Свекър ми се засмя грубо: — Ей, Петре, жена ти май не е много домакиня!

Стиснах зъби. Усетих как гневът ми кипи под кожата. Но не казах нищо. Започнах да редя масата, докато те разопаковаха подаръци за децата — дрехи, които никога не харесвахме, играчки, които вече имахме.

— Марийче, сложи салатата! — нареди свекърва ми. — И гледай да не е много солена като миналия път.

Петър ме погледна виновно. Знаеше колко ме боли това отношение. Но и той беше между чука и наковалнята — обичаше родителите си, но виждаше как ме нараняват.

Обядът мина в обичайните разговори: „Кога ще имате второ дете?“, „Защо не смените апартамента?“, „Петре, ти ли избра тази маса?“, „Марийче, майка ти не те е научила на много неща…“

Вечерта, когато най-накрая си тръгнаха, седнах на пода в кухнята и заплаках. Петър дойде при мен и ме прегърна.

— Не мога повече така — казах през сълзи. — Чувствам се като слугиня в собствения си дом.

— Ще говоря с тях — обеща той. Но знаех, че няма да има ефект.

Следващият празник беше Великден. Още преди изгрев слънце телефонът звънна.

— Марийче, ще дойдем към девет! Да не забравиш да боядисаш яйцата! И да има козунак! — нареждаше свекърва ми.

Този път реших да не се подчиня. Купих готов козунак от магазина и боядисах яйцата набързо вечерта преди това. На сутринта седнах с чаша кафе и отказах да се стресирам.

Когато те дойдоха и видяха купения козунак, свекърва ми се намръщи:

— Това ли е всичко? Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо сама?

Петър се намеси:

— Мамо, стига вече! Мария прави достатъчно! Ако не ви харесва, може да празнуваме поотделно!

Настъпи тишина. Свекърва ми се разплака. Свекър ми стана и излезе на балкона да пуши. Аз стоях като вцепенена.

— Не искам да ви разделям — казах тихо. — Но не мога повече така. Искам да бъда част от семейството ви, а не вашата готвачка.

Те замълчаха. За първи път видях свекърва ми объркана.

След този ден започнаха да идват по-рядко. Понякога дори канехме моите родители заедно с тях — тогава атмосферата беше по-различна, по-спокойна.

Но белезите останаха. Всяка година около празниците усещам напрежението в стомаха си. Винаги се питам: ще бъде ли този път по-различно?

Сега седя сама в кухнята и гледам празната маса. Чудя се: защо в България все още вярваме, че добрата снаха трябва да жертва себе си заради чуждите очаквания? Не заслужаваме ли всички малко повече уважение и разбиране?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да отворите вратата или щяхте да я оставите затворена?