Докторът, който поиска заплащане преди лечение: Съжаление и сълзи

„Не мога да повярвам, че отново се случва!“ – изкрещях на себе си, докато чаках на поредния червен светофар. Беше дълъг ден в болницата, а аз бях изтощен. Единственото, което исках, беше да се прибера у дома и да се отпусна. Но съдбата имаше други планове за мен тази вечер.

Когато най-накрая стигнах до дома си, телефонът ми звънна. Беше сестра ми Мария. „Георги, трябва да дойдеш веднага в болницата! Мама е зле!“ – гласът й беше изпълнен с паника и страх. Сърцето ми се сви. Мама беше всичко за мен. Без да губя време, се обърнах и потеглих обратно към болницата.

Когато пристигнах, видях Мария в чакалнята, обляна в сълзи. „Какво се случи?“ – попитах я, опитвайки се да запазя спокойствие. „Докторът отказва да я прегледа, докато не платим предварително!“ – каза тя с отчаяние в гласа си.

Не можех да повярвам на ушите си. Как е възможно някой да откаже лечение на човек в нужда? Влязох в кабинета на дежурния лекар, доктор Петров. „Как може да откажете лечение на майка ми?“ – попитах го с гняв.

„Съжалявам, доктор Иванов, но това са новите правила на болницата. Нямаме право да започнем лечение без предварително заплащане.“ – отговори той студено.

Бях шокиран и разгневен. Как можехме да поставим парите пред живота на хората? В този момент осъзнах колко много съм се променил през годините. Когато започнах кариерата си като лекар, бях воден от желание да помагам на хората, но с времето бюрокрацията и финансовите ограничения ме бяха направили циничен и безчувствен.

Излязох от кабинета му и се върнах при Мария. „Ще намерим начин да платим.“ – казах й, опитвайки се да я успокоя. Но вътрешно знаех, че това не е правилното решение.

Докато седяхме в чакалнята, спомени от детството ми нахлуха в съзнанието ми. Спомних си как мама винаги беше до мен, как ме подкрепяше във всичко и как ме научи да бъда добър човек. Как можех сега да я оставя на милостта на системата?

В този момент взех решение. Върнах се при доктор Петров и му казах: „Аз ще поема разходите за лечението на майка ми. Но ви моля, започнете веднага.“ Той ме погледна изненадано, но кимна в съгласие.

Мама беше приета и започнаха лечението й. Седях до леглото й, държейки ръката й, докато тя спеше. Чувствах се виновен за това, че някога съм позволил на системата да ме промени толкова много.

Когато мама се събуди, тя ме погледна с усмивка. „Георги, винаги съм знаела, че ще намериш правилния път.“ – каза тя с тих глас.

Тези думи ме удариха като мълния. Разбрах, че трябва да променя начина си на мислене и да се върна към корените си като лекар.

На следващия ден подадох оставка от болницата и реших да започна собствена практика, където парите няма да бъдат пречка за лечението на хората.

Сега седя тук и се чудя: Какво е по-важно – парите или човешкият живот? И дали някога ще успеем да намерим баланс между тях?