Домът, който раздели сърцата ни

– Мамо, ти си чула погрешно. Просто обсъждахме какво ще стане с къщата, ако някой ден… – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, но не от вина, а от раздразнение. Стоях зад вратата на хола, стиснала дръжката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Не исках да подслушвам, но думите им ме пронизаха като нож: „Ще я продадем, ще си купим апартамент в София. Тук няма работа.“

Сърцето ми се сви. Този дом не беше просто четири стени и покрив. Беше всичко, което с Иван сме градили с години – тухла по тухла, ден след ден, лишение след лишение. Спомних си как през зимата на 1997-ма спахме с якета, защото парното не стигаше, но не се отказахме. Сега, когато най-сетне можехме да се радваме на спокойствие и тишина, децата ни виждаха само пари.

Вечерта седнах до Иван на старата дървена пейка пред къщата. Той гледаше залеза над лозето и мълчеше. Знаех, че е чул същото като мен.

– Какво ще правим? – прошепнах.

– Нашите деца са различни от нас – отвърна той тежко. – За тях това е просто имот.

– Ами ако го дадем на Петър? – попитах плахо. Синът ни беше по-тих, по-скромен. Остана в България, докато Елица и мъжът ѝ все гледаха към чужбина или големия град.

– Ще стане война – каза Иван. – Но може би е време да мислим за себе си.

Седмици наред не можех да спя. Всяка сутрин приготвях кафе и гледах снимките по стените – първият учебен ден на Елица, дипломирането на Петър, сватбата ни с Иван. Всичко беше тук – в този дом. А сега трябваше да реша кой заслужава да го наследи.

Елица започна да идва все по-рядко. Когато се появеше, говореше само за проблемите си: „В София всичко е скъпо!“, „Децата искат нови телефони!“, „Зет ти пак е без работа!“. Петър идваше всяка събота – носеше ни хляб от селската фурна, оправяше оградата, садеше цветя до прозореца.

Една неделя Елица дойде сама. Седна срещу мен в кухнята и започна без увъртане:

– Мамо, знам, че си чула какво говорихме с Мартин. Не исках да те тревожа. Просто… тук няма бъдеще за нас. Ако продадем къщата, ще можем да започнем начисто.

– А Петър? – попитах тихо.

– Той си има апартамент в Пловдив! Ти винаги си го обичала повече…

– Не е вярно! – гласът ми се пречупи. – Обичам ви еднакво. Но този дом… той е част от мен.

Елица избухна:

– Никога не си разбирала какво е да се бориш в големия град! Тук всичко е лесно – градина, спокойствие… А ние? Ние се мъчим!

Сълзите ми потекоха по бузите. Не знаех какво да кажа. След като си тръгна, Иван ме прегърна:

– Не можем да угодим на всички. Но трябва да решим кое е правилно.

Месеци наред се лутах между вина и гняв. Съседките започнаха да шушукат: „Ще препише къщата на сина!“, „Дъщерята ще я продаде!“. Всяка дума ме пронизваше.

Един ден Петър дойде и ме намери разплакана в градината.

– Мамо, не плачи заради нас – каза той тихо. – Каквото и да решиш, ще го приема.

– Ами сестра ти? – попитах.

– Тя винаги е искала повече… Но ти избираш.

Вечерта седнахме с Иван до камината. Пламъците хвърляха сенки по стените – сенки от миналото и бъдещето.

– Може би трябва да оставим къщата на този, който ще я обича – прошепнах.

– А може би трябва да я продадем и да си купим малък апартамент в града – засмя се горчиво Иван.

– Не мога да се разделя с този дом…

Дните минаваха бавно. Елица спря да се обажда. Петър идваше все по-често. Един ден донесе стара снимка – аз и Иван пред къщата, млади и щастливи.

– Мамо, този дом е твой. Никой не може да ти го вземе със сила.

Погледнах го през сълзи:

– Ами ако го препиша на теб? Ще има ли мир в семейството?

Той поклати глава:

– Мир няма да има, ако някой остане наранен.

Седмица по-късно Елица се върна с Мартин. Влязоха без поздрав:

– Реши ли? – попита тя студено.

Погледнах ги дълго:

– Реших… Домът ще остане на този, който го обича истински. Ако някой от вас иска само пари – няма да получи нищо.

Мартин избухна:

– Това е несправедливо! Ние имаме нужда!

Петър стоеше до прозореца и мълчеше.

– Справедливостта не винаги е това, което очаквате – казах тихо.

Тази вечер останах сама в хола. Гледах снимките по стените и се питах: „Кога парите станаха по-важни от любовта? Дали някога ще простим един на друг?“