Домът на детството ми – между спомените и предателството

– Не мога да повярвам, че ми го казваш, Иване! – гласът ми трепереше, докато стисках дръжката на вратата. Въздухът в старата кухня беше тежък, а мирисът на изстинал фасул и прах сякаш се впиваше в кожата ми. Брат ми стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му беше твърд и някак чужд.

– Не е въпрос на чувства, Мария. Просто така стоят нещата. Къщата вече е моя. Ако искаш да останеш, ще трябва да плащаш наем. – Гласът му беше равен, почти бездушен.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Това беше домът на детството ни – дървената веранда, скърцащите стълби, кухнята, където мама месеше баница, а татко четеше вестника на масата. Тук се учих да чета, тук плаках за първата си двойка, тук ших роклята си за бала. След смъртта на родителите ни вярвах, че този дом ще остане моят пристан – не собственост, не инвестиция, а просто място, където винаги ще мога да се върна.

– Иванее… – прошепнах отчаяно. – Това е и моят дом. Нали така обеща мама? Че ще се държим един за друг…

Той извърна глава. – Времената са други, Мария. Имам семейство, разходи… Не мога да си позволя да държа къщата празна или да я давам безплатно.

– Но аз съм ти сестра! – извиках през сълзи.

– Точно затова ти давам възможност да останеш. Но не мога повече да поемам всичко сам.

Седнах тежко на стола до прозореца. Навън вятърът люлееше старите люляци, които мама засади преди години. Спомних си как двамата с Иван тичахме боси по двора, как се карахме кой ще бере повече череши от дървото до оградата. Кога станахме толкова чужди?

След погребението всичко се промени. Иван настоя да уреди документите веднага – „да не се влачим по съдилища и нотариуси после“. Аз нямах сили да мисля за това тогава. Подписах каквото ми подаде, вярвайки му сляпо. „Ти си ми брат“, казвах си. „Няма да ме оставиш.“

Първите месеци след това живеех сама в къщата. Беше тихо и празно, но поне усещах присъствието на мама и татко във всяка стая. После Иван започна да идва все по-рядко. Когато се появяваше, говореше само за сметки, ремонти, данъци…

– Мария, трябва да разбереш – каза той сега по-тихо. – Не е лесно и за мен. Искам да помогна на децата си, а тази къща е единственото ми наследство.

– А аз? Аз какво съм ти? – попитах го с глас, който едва познах.

Той замълча дълго.

– Сестра си ми… Но вече сме големи хора. Всеки трябва да се оправя сам.

В този миг усетих как нещо в мен се чупи безвъзвратно. Излязох навън и седнах на верандата. Вечерното слънце огряваше двора и сенките танцуваха по плочките. Сълзите ми капеха по ръцете.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах как дъждът барабани по ламаринената стряха. Спомних си последната Коледа с мама и татко – как всички се смеехме около масата, как Иван ме прегърна и каза: „Винаги ще сме заедно.“

На сутринта отидох при съседката леля Пенка. Тя ме посрещна с топла баница и загрижени очи.

– Какво става, чедо? Не изглеждаш добре.

Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Ех, Марийке… – въздъхна тя тежко. – Пари ли са по-важни от кръвта? Вашите хора бяха добри… Не заслужаваш това.

– Ами ако нямам къде да отида? – прошепнах.

– Ще намериш начин. Но не позволявай да те тъпчат! Говори с него пак. Или потърси адвокат…

Върнах се у дома още по-объркана. Прекарах деня в спомени – разглеждах стари снимки, милвах дрехите на мама в гардероба ѝ, вдъхвах аромата на лавандула от възглавниците ѝ. Всяка вещ тук беше част от мен.

Вечерта Иван дойде пак.

– Реши ли какво ще правиш? – попита сухо.

– Ще платя този месец… Но после ще търся друго място – казах тихо.

Видях как очите му за миг омекнаха.

– Не искам да се караме… Просто… не знам как иначе.

– Можеше да поговорим като хора… Като брат и сестра…

Той кимна виновно и излезе без дума повече.

Останах сама в тъмната кухня. Седях дълго до прозореца и гледах към двора, където някога играехме заедно. Мислех си колко лесно парите могат да разделят хората – дори най-близките.

Сега стоя тук и се чудя: струва ли си едно наследство повече от семейството? Кога забравихме кои сме един за друг? Какво бихте направили вие на мое място?