Два пъти в годината изпращам пари на внука си, а той… мълчи

— Пак ли ще му пращаш? — гласът на дъщеря ми Елена проряза тишината в кухнята, докато броях банкнотите.

— Разбира се, че ще му пратя — отвърнах тихо, без да я поглеждам. — Той е моят първороден внук. Как да не му помогна?

Елена въздъхна тежко и се облегна на касата на вратата.

— Мамо, той не ти се е обаждал от Коледа. Дори не каза „благодаря“ за последния превод. А момичетата… виж ги! Всяка седмица ти звънят, разказват ти всичко.

Стиснах устни. Болеше ме. Не от думите ѝ, а от истината зад тях. Всяка година, два пъти — за рождения му ден и за Великден — изпращах на Стефан пари. Не много, но достатъчно да си купи нещо хубаво или да си помогне с разходите в София. На сестрите му също пращах — Мария и Деси винаги ми се обаждаха веднага. „Бабо, купих си нова рокля!“, „Бабо, ще си взема учебници!“, „Благодаря ти, бабче!“. Гласовете им грееха в слушалката и стопляха сърцето ми.

Но Стефан… Стефан мълчеше. Понякога си мислех, че може би не е получил парите. Звънях му — не вдигаше. Писах му във Viber — синьото тикче светваше, но отговор нямаше.

— Може би е зает — оправдавах го пред себе си. — Студентски живот, изпити…

Но истината беше друга. Вече не бях сигурна дали изобщо мисли за мен.

Вечер, когато останех сама, взимах старата снимка от рафта — Стефан на пет години, с усмивка до ушите, държи ме за ръка в Борисовата градина. Тогава беше моето слънце. Печехме курабийки, учехме се да караме колело, четяхме приказки до късно. Кога се промени всичко?

— Мамо, трябва да го оставиш — настояваше Елена. — Ако има нужда, ще се обади.

— Не мога — прошепнах. — Не мога да го оставя.

Седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си последния ни разговор преди две години. Беше дошъл за Коледа, но стоеше мълчалив, с телефон в ръка.

— Как си, Стефане? — попитах го тогава.

— Добре съм, бабо — отвърна кратко.

— Как върви в университета?

— Нормално.

Опитах се да го прегърна, но той се дръпна леко. Сърцето ми се сви.

— Ако имаш нужда от нещо… знаеш, че винаги можеш да ми кажеш.

— Знам, бабо — каза и пак потъна в телефона си.

Оттогава не сме говорили истински. Само празни думи по празниците и… тишина.

Понякога си мисля: може би аз съм виновна. Може би съм го задушила с обичта си. Или съм го разочаровала по някакъв начин. Спомням си как веднъж му се скарах заради лоша оценка — беше на 12. Плака тогава и ми каза: „Ти никога не си доволна от мен!“. Оттогава сякаш между нас се появи невидима стена.

Сега тази стена е станала непреодолима пропаст.

Мария и Деси често идват на гости. Помагат ми в градината, разказват ми за момчетата в училище, за мечтите си. Смеем се заедно, готвим баница и гледаме стари български филми. Но когато ги изпращам и къщата утихне, пак мисля за Стефан.

Една вечер Мария ме попита:

— Бабо, защо Стефан никога не идва?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на едно дете болката от мълчанието?

— Може би е пораснал и има други грижи — отвърнах тихо.

Но вътре в мен бушуваше буря. Защо децата забравят тези, които са ги обичали най-много? Защо мълчат?

Преди месец реших да му пиша писмо на хартия. Старомодно, но искрено:

„Скъпи Стефане,
Пиша ти като баба ти, която те обича безкрайно. Не искам нищо от теб — само едно „Здравей“, едно „Как си?“. Липсваш ми.“

Пуснах писмото с треперещи ръце. Чаках седмици. Отговор нямаше.

Една сутрин телефонът иззвъня. Номерът беше непознат.

— Ало?

— Бабо? Аз съм… Стефан.

Сърцето ми подскочи.

— Стефане! Как си, миличък?

— Добре съм… Извинявай, че не съм се обаждал. Просто… много неща ми се случиха напоследък.

Гласът му беше чужд, далечен.

— Всичко наред ли е? Имаш ли нужда от нещо?

— Не… Просто… Понякога ми е трудно да говоря. Не знам какво да кажа…

Замълчахме дълго.

— Бабо… Благодаря ти за всичко. Наистина.

Сълзи напълниха очите ми.

— Винаги ще те чакам, Стефане. Винаги ще те обичам.

След този разговор пак настъпи тишина. Но вече беше различна — знаех, че някъде там той мисли за мен.

Понякога любовта боли повече от всичко друго на света. Но какво друго ни остава освен да чакаме и да прощаваме?

Кажете ми — къде сбърках като баба? Може ли една прегръдка или едно „Обичам те“ да върне изгубеното време?