Две седмици с внучката ми – и обвиненията, които никога не очаквах

– Мамо, моля те, няма на кого друг да разчитаме! – гласът на сина ми Димитър трепереше по телефона, а аз вече усещах как сърцето ми се свива. Беше почти полунощ, а той ми обясняваше, че снаха ми Мария е приета по спешност в болницата. – Ще оставя Елица при теб, само за няколко дни, докато Мария се оправи…

Не се поколебах. Винаги съм била до децата си, а внучката ми Елица беше само на седем месеца – крехка, уязвима, с онзи мирис на бебе, който изпълва къщата с топлина. Докато Димитър бързаше към болницата, аз вече подготвях легълцето, търсех шишета и памперси из шкафовете. Не бях гледала бебе от години, но майчинският инстинкт не се забравя.

Първата нощ беше кошмарна. Елица плачеше неспирно, а аз се лутах между опити да я нахраня и да я успокоя. В един момент седнах на ръба на леглото и заплаках заедно с нея – от умора, от страх да не сбъркам нещо. На сутринта се обадих на Димитър:
– Мамо, всичко наред ли е? – попита той притеснено.
– Ще се справя, не се тревожи за нас. Гледай Мария да се оправи.

Дните минаваха бавно. Елица започна да се усмихва, да гука и да ме хваща за пръста. Всяка сутрин й пеех стари народни песни – тези, които някога пях на Димитър. Готвех й пюре от тиква и картофи, както ме е учила майка ми. Къпех я внимателно, а вечер я люлеех в скута си, докато заспи.

Но умората се натрупваше. Понякога не знаех дали плаче от глад или от колики. Веднъж й дадох малко чай от лайка – така правехме навремето. На следващия ден Мария ми се обади от болницата:
– Мамо Стефке, моля те, не й давай нищо освен млякото! Лекарят каза…
– Добре, Мария, няма проблем – отвърнах тихо, макар че се почувствах като ученичка, която са сгълчили.

След две седмици Мария се прибра у дома. Беше отслабнала и бледа, но очите й светеха от облекчение като видя Елица. Прегърна я силно и ме погледна с благодарност… или поне така си мислех.

На следващия ден Димитър дойде при мен.
– Мамо, трябва да поговорим… Мария е разстроена. Казала си й, че си давала чай на Елица? И че си я оставяла да спи по корем?
– Димитре, така сме ви гледали и теб и сестра ти! Не съм искала нищо лошо…
– Знам, но Мария е много притеснена. Сега всичко е различно – има нови правила…

Вечерта Мария ми звънна сама:
– Мамо Стефке, благодаря ти за помощта… Но не мога да приема някой да нарушава начина, по който гледаме детето си. Не искам повече да оставям Елица при теб сама.

Седях в тъмното и стисках телефона в ръка. Сълзите ми капеха по масата. Толкова ли съм остаряла? Толкова ли съм изостанала? Не заслужих ли поне малко доверие след всичко?

На следващия ден в кварталния магазин срещнах съседката ми Лиляна.
– Как е внучката? – попита тя.
– Добре е… Но май вече няма да я гледам сама.
– Ох, и моите снахи са такива! Все едно нищо не разбираме…

Вечерта Димитър дойде сам.
– Мамо, знам че ти е тежко. Но Мария просто се страхува…
– А ти? Ти вярваш ли ми още?
Той замълча дълго.
– Вярвам ти… Но трябва да уважаваме избора й.

Седмици наред не можех да спя спокойно. Всяка вечер си спомнях малките ръчички на Елица, усмивката й… И думите на Мария като остри ножове: „Не мога да ти имам доверие.“

Сега стоя сама в хола си и гледам снимката на внучката ми. Питам се: Кога станах чужда в собственото си семейство? Толкова ли е страшно да обичаш по старомодния начин? Кажете ми – заслужавам ли това недоверие?