Двете пламъка в мен: История за изборите, които ни бележат

– Защо пак се прибираш толкова късно, Иване? – гласът на баща ми проряза тишината в кухнята като нож. Беше почти полунощ, а аз се опитвах да се промъкна незабелязано, но скърцащата врата ме издаде.

– Работих, татко. Останахме до късно в склада, трябваше да разтоварим стоката – излъгах без да мигна. Истината беше, че пак бях с момчетата в кварталната кръчма, удавяйки поредния ден в евтина ракия и празни приказки.

Баща ми въздъхна тежко. Погледна ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малък и виновен. – Знаеш ли, Иване, дядо ти някога ми каза нещо, което никога не забравих. Във всеки човек горят два пламъка – единият е на доброто, другият – на злото. Който храниш, той ще те изгори или ще те стопли.

– Пак ли с тия приказки? – изсумтях аз и се затворих в стаята си. Но думите му не ми даваха мира. Лежах в тъмното и слушах как майка ми тихо плаче в кухнята. Заради мен ли беше? Или заради себе си?

На следващата сутрин всичко беше както обикновено – майка ми приготвяше закуска, баща ми четеше вестника, а аз се преструвах, че всичко е наред. Но вътре в мен бушуваше буря. Чувствах се изгубен между двата пламъка – единият ме теглеше към лесния живот, другият към нещо по-добро, което сякаш не можех да достигна.

Минаха седмици. Започнах да закъснявам все по-често, а парите от работата ми изчезваха още преди да ги занеса вкъщи. Един ден майка ми ме хвана за ръката и прошепна:

– Иване, страх ме е за теб. Не искам да те загубя като чичо ти Сашо… Помниш ли го? Как тръгна по лошия път и никога не се върна?

Погледнах я и видях в очите ѝ не само страх, а и отчаяние. Тогава за първи път усетих какво значи да бъдеш отговорен не само за себе си, но и за хората, които те обичат.

Вечерта отново се срещнах с момчетата. Този път обаче нещо беше различно. Докато всички се смееха и пиеха, аз гледах чашата пред себе си и си спомних думите на баща ми. Двата пламъка… Кой от тях храня в този момент?

– Какво ти е, Иване? – попита ме Краси.

– Нищо… Просто се замислих – отвърнах и станах рязко. – Трябва да си ходя.

– Айде бе! Още е рано! – викна след мен Жоро.

Но аз вече вървях към вкъщи. Вървях бавно по тъмните улици на квартала и усещах как нещо в мен се променя. Може би за първи път в живота си избирах сам.

Когато се прибрах, баща ми още не спеше. Седеше на масата с чаша чай и ме чакаше.

– Добре ли си? – попита тихо.

– Не знам… – признах аз. – Трудно ми е, татко. Понякога имам чувството, че не мога да избягам от себе си.

Той се усмихна тъжно.

– Никой не може да избяга от себе си, Иване. Но може да избере кой ще бъде утре.

Тази нощ не спах много. Мислех за всичко – за майка ми, която се тревожи; за баща ми, който все още вярва в мен; за приятелите ми, които ме дърпат надолу; за себе си – изгубен между два свята.

На следващия ден реших да говоря с шефа си в склада. Помолих го да ми даде повече работа – истинска работа, не само разтоварване на стока. Той ме погледна изненадано:

– Не очаквах това от теб, Иване. Мислех, че си като всички останали младежи тук – само гледате как да мине времето.

– Не искам повече да съм такъв – казах твърдо.

Така започнах да уча нови неща – как се води складова наличност, как се работи с документи. Беше трудно, но усещах как малко по малко започвам да храня другия пламък в себе си.

С времето отношенията вкъщи се промениха. Майка ми започна пак да се усмихва, баща ми спря да ме гледа с разочарование. Но най-важното беше, че аз самият започнах да се уважавам.

Понякога все още усещам как старият пламък се опитва да ме погълне – когато животът стане труден или когато изкушението е голямо. Но вече знам: всеки ден е нов избор.

Сега ви питам: Кой пламък храните вие? И ако днес трябваше да изберете отново – щяхте ли да направите същия избор?