Един месец до края: Решението на свекърва ми

— Не мога повече! — гласът на леля Мария проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката с мокри ръце, а сърцето ми се сви. — Имаш един месец да си намериш друго място. Това не е хотел.

Погледнах я невярващо. Бяхме живели заедно почти две години, откакто с Георги решихме да се съберем. Той настоя да останем при майка му, докато съберем пари за собствено жилище. Вярвах, че тя ме харесва — поне така изглеждаше на празниците, когато ми подаваше още една лъжица баница и ме питаше за работата. Но сега очите ѝ бяха студени.

— Лельо Мария, какво се случи? — прошепнах. — Ако съм направила нещо…

Тя махна с ръка и се обърна към прозореца.

— Не си ти проблемът. Просто… така не може повече. Георги е мой син и аз решавам какво става в този дом.

В този момент Георги влезе, носейки торба с хляб и домати от пазара. Усети напрежението веднага.

— Какво става?

— Майка ти каза, че трябва да си тръгна — казах тихо, а гласът ми трепереше.

Той погледна майка си, после мен. В очите му проблесна страх.

— Мамо, защо?

— Защото така! — избухна тя. — Този дом е мой и аз решавам кой ще живее тук!

Георги се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Не ме докосвай! Откакто дойде тя, всичко се промени. Ти вече не си моето момче.

Вечерта мина в мълчание. Георги седеше до мен на леглото ни в малката стая, която деляхме с куфарите и мечтите си.

— Ще говоря с нея — каза той. — Не може така.

Но на следващия ден всичко беше още по-лошо. Леля Мария не ми говореше. Заключваше си стаята, когато излизаше. Дори котката ѝ ме гледаше подозрително.

Започнах да търся квартири в София. Всичко беше скъпо или мизерно. Заплатата ми като учителка по български език не стигаше за самостоятелно жилище. Георги работеше като техник в една фирма за климатици — парите му отиваха за сметки и храна.

Една вечер го чух да говори с майка си на висок тон:

— Мамо, тя е моята жена! Обичам я!

— Не ме интересува! — отвърна тя. — Или тя, или аз!

Седях в кухнята и слушах как се къса нещо невидимо между тях. После Георги влезе при мен със свити рамене.

— Не знам какво да правя…

— Ако искаш да останеш при майка си, ще те разбера — казах тихо. — Не искам да те карам да избираш.

Той ме прегърна силно.

— Не мога без теб.

Дните минаваха бавно. Леля Мария все по-често звънеше на брат си в Пловдив и му се оплакваше от мен:

— Тази мома само проблеми ми носи! Не чисти като хората, не готви като мен… Какво ще стане с Георги?

Чувах я през стената и сълзите ми капеха по възглавницата нощем. Майка ми звънеше всеки ден:

— Дете мое, върни се у дома! Тук винаги ще имаш легло.

Но не исках да се предавам толкова лесно. Обичах Георги и вярвах, че ще намерим изход.

Една сутрин леля Мария остави писмо на масата:

„Мили деца,
Не мога повече да ви гледам как страдате тук. Аз съм стара жена и имам нужда от спокойствие. Моля ви, намерете си свой дом и бъдете щастливи далеч от мен.
Мария“

Георги го прочете на глас и после го смачка в юмрука си.

— Това ли заслужаваме? — попита той глухо.

На следващия ден намерих обява за малка гарсониера в Люлин. Беше тясна и стара, но беше нашата възможност. Събрахме багажа си в два куфара и една торба с книги. Леля Мария ни изпрати на прага без дума, само със студен поглед.

Първата ни вечер в новото жилище беше тиха. Седяхме на пода с две чаши чай и гледахме през прозореца към панелните блокове.

— Сега започваме отначало — прошепна Георги.

— Да… но на каква цена? — отвърнах аз.

С времето болката порасна в мен като бурен. Чудех се дали някога ще мога да простя на леля Мария. Дали Георги ще ѝ прости? Дали някога ще бъдем истинско семейство?

Сега ви питам: Кое е по-важно — любовта или семейството? Има ли място за прошка там, където гордостта е разрушила всичко?