Една дума, която разруши всичко: Историята на Виктория

– Не те обичам вече, Вики. – Гласът му беше тих, почти шепот, но думите му се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, с ръце, мокри от миене на чинии, а синът ни Даниел рисуваше с флумастери на масата. Погледнах го – Калоян, мъжът, с когото споделях шест години от живота си, бащата на детето ми. Очите му бяха празни, а устните – стиснати в тънка линия.

– Какво каза? – прошепнах, сякаш ако не го повтори, няма да е истина.

– Чу ме. Не мога повече така. – Той се обърна и излезе от стаята, оставяйки ме сама сред звука на капещата вода и детския смях.

Светът ми се срина. До този момент вярвах, че сме щастливо семейство. Да, имаше трудности – ипотеката на двустайния ни апартамент в „Люлин“, безкрайните сметки, умората от работата ми като медицинска сестра в Пирогов и неговите дълги смени като шофьор на камион. Но винаги се връщахме един към друг. Или поне така си мислех.

Седнах на пода до мивката и заплаках беззвучно. Даниел дойде при мен с рисунка на слънце и каза:

– Мамо, защо плачеш? Нарисувах те щастлива.

Прегърнах го силно. Не можех да му кажа истината – че татко му вече не ме обича, че може би ще си тръгне и ще останем сами. Как се казва това на четиригодишно дете?

Вечерта Калоян не се прибра. Звъннах му десетки пъти, но не вдигна. Майка ми дойде да остане при мен. Тя винаги е била силна жена – преживяла е развод с баща ми и знае какво е да останеш сама с дете.

– Виктория, трябва да си силна заради Даниел. Не си първата, няма да си и последната жена, която мъжът й напуска – каза тя строго.

– Но защо? Какво направих грешно? – питах я през сълзи.

– Понякога не е до теб. Мъжете… те са като времето – променят се без предупреждение.

Дните минаваха в мъгла. Калоян се върна след три дни, за да вземе някои дрехи. Избягваше погледа ми.

– Има ли друга? – попитах го тихо.

Той замълча за миг, после кимна.

– От колко време?

– Половин година. Запознахме се покрай работата… Не исках да стане така.

– А Даниел? За него мислиш ли?

– Ще го виждам. Ще помагам финансово. Но не мога да живея в лъжа.

В този момент сякаш всичко в мен умря. Останах празна черупка, която трябваше да функционира – заради Даниел, заради работата си, заради майка ми, която ме гледаше със съчувствие и страх.

Седмици наред не можех да спя. Всяка вечер слушах как съседите над нас се карат за глупости и си мислех: „Поне са заедно.“ Започнах да се съмнявам във всичко – в себе си като жена, като майка, като човек. Виждах как приятелките ми ме гледат със съжаление или неудобство. На работа колежките шушукаха зад гърба ми:

– Горката Вики… Калоян я зарязал заради някаква пикла от фирмата.

Една вечер седях на балкона с чаша евтино вино и пушех цигара след цигара. Майка ми сложи ръка на рамото ми:

– Не можеш да продължаваш така. Даниел усеща всичко.

– Не знам как… Не знам кой съм вече.

– Ще разбереш. Ще мине време и ще се изправиш.

Но времето минаваше бавно и болезнено. Калоян идваше всяка събота да вземе Даниел в парка или на кино. Виждах ги през прозореца – баща и син, усмихнати, сякаш нищо не се е случило. А аз стоях сама вкъщи и броях часовете до завръщането им.

Една неделя Даниел се върна развълнуван:

– Мамо, татко ми показа новата си приятелка! Тя е много хубава и ми купи сладолед.

Усетих как нещо в мен се пречупва окончателно. Усмихнах се насила:

– Радвам се, миличък.

Вечерта Калоян ми писа съобщение: „Надявам се някой ден да ми простиш.“

Изтрих го без да отговарям.

Минаха месеци. Започнах да ходя на психолог – първо тайно от майка ми, после й казах. Тя само кимна одобрително:

– Добре правиш. По-добре отколкото да се затвориш вкъщи като мен навремето.

Постепенно започнах да усещам себе си отново – малко по малко, ден след ден. Записах Даниел на плуване, започнах да излизам с приятелки, макар че разговорите често се въртяха около разводи и изневери.

Една вечер в кварталното кафене срещнах стар познат от училище – Стефан. Разговорът ни беше лек и естествен, без напрежение или очаквания. За първи път от месеци се засмях истински.

Сега пиша тази история с надежда някой да я прочете и да разбере: болката е истинска, но не е вечна. Предателството боли ужасно, но не убива напълно душата ти. Остават белези, но има и нови начала.

Понякога си мисля: Ако Калоян не беше казал онази дума… щях ли да живея в лъжа цял живот? Или трябваше да благодаря на съдбата за този болезнен урок?

Какво мислите вие? Може ли човек да прости такова предателство? Или трябва просто да продължи напред?