Една кофа презрели домати и денят, който преобърна всичко

– Пак ли домати, майко? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах кофата с презрели домати, която свекърва ми беше оставила на прага. Беше ранна съботна сутрин, а въздухът в панелката ни в Люлин беше натежал от жегата и напрежението.

– Не ги ли искаш, не ги взимай – отвърна тя, без да ме погледне. Ръцете ѝ трепереха леко, но лицето ѝ беше каменно. – На село имаме много. Мислех, че ще направиш лютеница за децата.

В този момент вратата на детската стая се отвори и малкият ми син, Виктор, надникна сънено:

– Мамо, какво става?

– Нищо, Вики, върви си играй – казах тихо и се опитах да овладея гласа си.

Свекърва ми – Мария – стоеше все така на прага. Знаех, че зад този жест се крие нещо повече от желание да ни помогне. Тя винаги е била такава – уж загрижена, но винаги с някакъв подтекст. Откакто се омъжих за Петър, синът ѝ, между нас винаги имаше невидима стена.

– Ако не ти трябват, ще ги дам на съседката – каза тя и се обърна да си тръгва.

– Чакай! – извиках след нея. – Просто… не знам кога ще намеря време да ги направя. Работя до късно, Петър е все на работа… Не е толкова лесно.

Тя се спря и ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като провалена снаха.

– Когато аз бях на твоята възраст, гледах две деца, работех и пак всичко правех сама. Не се оплаквах.

Усетих как кръвта ми кипва. Колко пъти бях чувала тази история? Колко пъти трябваше да се оправдавам пред нея? В този момент Петър излезе от банята, подсушавайки си ръцете.

– Какво става тук? – попита той.

– Майка ти пак ни носи домати – казах аз с пресилен спокоен тон.

– Ами добре, ще ги изядем – опита се да замаже положението той.

– Не е въпросът в доматите! – изпуснах се аз. – Винаги е едно и също. Все едно не правя нищо както трябва!

Мария ме изгледа строго:

– Ако не можеш да се справиш, кажи. Ще взема децата при мен на село.

В този момент усетих как гневът ми прелива в сълзи. Не можех да позволя това. Децата са моят свят. Но думите ѝ ме удариха право в сърцето – беше ли права? Бях ли лоша майка?

Петър застана между нас:

– Стига! И двете сте уморени. Мамо, благодаря за доматите. Ние ще решим какво да ги правим.

Тя го погледна с разочарование:

– Ти винаги я защитаваш. Забрави кой те е отгледал.

Вратата се затвори след нея с трясък. Останахме в тишина. Виктор се беше скрил зад мен и ме държеше за полата.

– Мамо, ти плачеш ли?

Прегърнах го силно:

– Не, мамо. Просто… понякога възрастните се карат.

Петър седна до мен на дивана:

– Не обръщай внимание. Знаеш я майка ми.

Но не можех да не обръщам внимание. Цял ден мислех за думите ѝ. Вечерта, докато белех доматите за лютеницата, сълзите ми капеха в тенджерата. Спомних си собствената си майка – как винаги ме подкрепяше, без да ме упреква. Защо Мария не можеше да бъде такава?

На следващия ден тя пак дойде. Този път донесе буркан компот от праскови.

– За децата – каза сухо.

Поканих я вътре. Седнахме мълчаливо на масата. Дълго време никоя не проговори.

– Знаеш ли – започнах аз тихо – понякога имам чувството, че каквото и да направя, никога няма да е достатъчно добро за теб.

Тя въздъхна тежко:

– Аз просто искам най-доброто за Петър и децата. Искам да ви помагам.

– Понякога помощта боли повече от липсата ѝ – казах аз със задавен глас.

Тя ме погледна дълго и за първи път видях в очите ѝ не строгост, а умора и тъга.

– Може би и аз греша… – прошепна тя.

В този момент разбрах: ние двете сме две жени от различни светове, но обичаме едни и същи хора. Може би никога няма да бъдем близки приятелки, но можем поне да опитаме да се разберем.

Седнахме една до друга и започнахме да белим домати заедно. За първи път от години усетих надежда.

Сега често се питам: защо е толкова трудно да намерим общ език с хората, които най-много обичаме? Дали някога ще престанем да се нараняваме взаимно в името на доброто?