Ехото на неизказаните предупреждения: Историята на Мария и нейното семейство

– Мария, моля те, ела! – гласът на Лилия трепери, а аз усещам как сърцето ми се свива. Вече е тъмно, а телефонът ми вибрира в ръката. Не съм я чувала да плаче така, откакто се ожениха с Николай. – Какво се е случило, Лилия? – питам, макар че вече знам, че нещо е много, много нередно. – Николай… той… не се прибра. Отиде си, Мария. Остави ни. – думите ѝ се разпадат в сълзи, а аз се боря с желанието да ѝ кажа: „Казах ти, че не е лесен човек.“ Но не го казвам. Само слушам как плаче и си спомням всички онези моменти, когато исках да я предупредя, но премълчах.

Винаги съм знаела, че Николай носи в себе си буря. Още от малък беше затворен, избухлив, а след смъртта на баща му стана още по-студен. Аз работех по две смени в шивашкия цех, за да го издържам, а той се прибираше късно, мълчалив, с очи, които сякаш гледаха през мен. Когато срещна Лилия, за първи път го видях да се усмихва истински. Надявах се, че тя ще го промени, ще го направи по-мек, по-добър. Но някъде дълбоко в себе си знаех, че не е толкова просто.

– Мамо, защо винаги го оправдаваш? – беше ме попитала веднъж дъщеря ми Ива, когато Николай за пореден път беше избухнал на семейната вечеря. – Защото е мой син – отвърнах, но думите ми прозвучаха кухо дори на мен самата. Винаги съм се страхувала да го изправя пред истината, да му кажа, че не е прав, че наранява хората около себе си. Може би защото се чувствах виновна, че не успях да му дам нормално детство, че не бях до него, когато имаше най-голяма нужда от мен.

Сега, докато слушам Лилия, усещам как всички тези неизказани думи ме задушават. – Ще дойда веднага – казвам и затварям. Обличам палтото си, грабвам чантата и излизам в нощта. Улиците на нашия квартал в Пловдив са пусти, само уличните лампи хвърлят жълта светлина по тротоарите. Вървя бързо, а мислите ми се блъскат една в друга. Какво ще ѝ кажа? Как да ѝ помогна, когато не успях да помогна на собствения си син?

Когато стигам до апартамента им, Лилия ме посреща с подпухнали очи. Малката им дъщеря, Марияна, спи на дивана, сгушена в одеяло. Лилия ме прегръща и се разплаква отново. – Не знам какво да правя, Мария. Той просто си тръгна. Остави ни без дума. – Гласът ѝ е отчаян, а аз усещам, че трябва да бъда силна, но вътре в мен всичко се разпада.

– Ще го намерим. Ще говорим с него. – опитвам се да звуча уверено, но и двете знаем, че Николай е способен да изчезне за дни. Винаги е бягал от проблемите, винаги е мълчал, когато трябваше да говори. Сядаме на масата, а Лилия ми разказва за последните им скандали. За това как Николай е станал още по-нервен, как се е затворил в себе си, как е започнал да пие вечер. – Опитвах се да говоря с него, Мария. Молех го да потърси помощ, но той само ме гледаше с онзи празен поглед. – Лилия трие сълзите си, а аз усещам вина, която ме разяжда.

– Може би трябваше да ти кажа… – започвам, но думите ми увисват във въздуха. Как да ѝ кажа, че още когато се запознаха, видях в очите му същата болка, която познавах от детството му? Че знаех, че носи в себе си рани, които никой не може да излекува, освен той самият? – Може би трябваше да говоря с него по-рано. – прошепвам, а Лилия ме поглежда с разбиране.

– Не е твоя вината, Мария. Той е възрастен човек. – казва тя, но и двете знаем, че вината не се разпределя толкова лесно. В този момент Марияна се събужда и идва при нас. – Къде е тати? – пита с детски глас, а Лилия се разплаква отново. Прегръщам внучката си и се опитвам да ѝ обясня, че татко ѝ е тръгнал по работа, че ще се върне. Лъжа я, както съм лъгала и себе си години наред, че всичко ще се оправи от само себе си.

На следващата сутрин тръгвам да търся Николай. Отивам в кварталното кафене, където понякога се събира с приятели. Собственикът, бай Стефан, ме поглежда със съжаление. – Не съм го виждал от вчера, Мария. Но ако дойде, ще ти се обади. – кимва ми, а аз усещам как безсилието ме залива. Обикалям улиците, звъня на приятелите му, но никой не знае къде е. Вечерта се прибирам при Лилия и Марияна, които ме чакат с надежда в очите. – Ще се върне, нали? – пита Лилия, а аз не знам какво да ѝ кажа.

Минават дни. Николай не се обажда. Лилия става все по-отчаяна, а Марияна започва да пита все по-често за баща си. Аз съм разкъсана между желанието да ги защитя и страха, че съм провалила всичко. Една вечер, докато седим на масата, Лилия избухва: – Защо никога не ми каза, че Николай има такива проблеми? Защо не ме предупреди? – Гласът ѝ е пълен с болка и гняв. – Мислех, че любовта ми ще е достатъчна, че ще го променя. Но ти си знаела, Мария! – Сълзите ѝ се стичат по бузите, а аз не мога да отговоря. Само кимам и усещам как тежестта на годините мълчание ме притиска.

– Прости ми, Лилия. Прости ми, че не намерих сили да говоря. – прошепвам, а тя ме прегръща. В този момент разбирам, че не можем да променим миналото, но можем да бъдем честни един с друг сега. Решаваме заедно да потърсим помощ – за Лилия, за Марияна, а ако Николай се върне, и за него. Започваме да ходим на срещи с психолог, да говорим за болката, която носим. Малко по малко домът им се изпълва с повече светлина, въпреки отсъствието на Николай.

Един ден, след почти месец, Николай се връща. Изглежда уморен, отслабнал, с очи, които най-сетне търсят прошка. – Съжалявам – казва тихо, а Лилия го прегръща, плачейки. Аз стоя на прага и се чудя дали този път ще имаме сили да говорим истината, да не премълчаваме болката. Защото знам, че само така можем да се излекуваме.

Понякога се питам – ако бях казала всичко навреме, ако не бях мълчала, щеше ли семейството ми да е по-щастливо? Или някои рани просто трябва да минат през бурята, за да се излекуват? Какво мислите вие – има ли думи, които е по-добре да останат неизказани, или мълчанието винаги боли повече?