Границите на сърцето: Изповедта на една българска майка

— Мамо, пак ли ще ми отказваш? — гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с отчаяние. Стоеше пред мен, висок и слаб, с рошава коса и сини сенки под очите. Беше почти полунощ, а аз за пореден път се чудех как да му откажа, без да разбия сърцето му.

— Петре, не мога повече — прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. — Вече нямам откъде да взема пари. Банката ме заплашва, че ще ми вземат апартамента.

Той се обърна рязко, удари с юмрук по масата и чашата с чай се разля по покривката. — Все едно ти пука! Само за себе си мислиш! — извика той, а аз усетих как сълзите ми напират.

В този момент си спомних първия път, когато го държах в ръцете си — малко бебе с топли ръчички. Тогава си обещах, че никога няма да го оставя. Но сега, след толкова години борба, се чувствах изтощена и сама.

Петър беше на 28. След като завърши гимназията в Пловдив, не успя да си намери постоянна работа. Опита тук-там — строителство, складове, дори няколко месеца като шофьор на такси. Но навсякъде нещо не му достигаше — или заплатата беше ниска, или шефът „не го разбираше“, или колегите го „тъпчеха“. Винаги имаше оправдание.

Преди две години започна да взема кредити на мое име. Първо малки суми — за телефон, после за лаптоп. После започнаха бързите кредити — „само докато си стъпя на краката, мамо“. Аз подписвах всичко, защото вярвах, че ще се оправи. Но дълговете растяха, а аз все по-често се будех нощем с мисълта: „Как ще платя този месец?“

Съпругът ми Георги почина преди пет години от инфаркт. Оттогава всичко беше върху мен — работех като санитарка в болницата, взимах допълнителни смени, чистех по домове през уикендите. Но парите никога не стигаха.

— Мамо, моля те! — Петър отново ме погледна с онзи поглед на малко момче. — Само този път! Ще си намеря работа, обещавам!

— Петре, ти всеки път обещаваш… — гласът ми се прекърши. — А после пак идваш…

— Защо всички са срещу мен? Ти, леля Силвия, дори баба! Никой не ме разбира! — той хвърли якето си на пода и излезе с трясък.

Останах сама в тъмната кухня. Седнах на стола и зарових лице в ръцете си. Чувах само тиктакането на часовника и далечния лай на кучетата отвън. В този момент телефонът ми иззвъня — беше сестра ми Силвия.

— Мария, пак ли Петър те тормози? — гласът ѝ беше остър.

— Не знам какво да правя вече… — прошепнах.

— Трябва да му поставиш граници! Не можеш цял живот да го спасяваш! Той е възрастен човек!

— Но ако не му помогна… ако направи нещо лошо със себе си?

— Не можеш да носиш цялата вина на света! Помисли за себе си!

Затворих телефона и се загледах в прозореца. Навън валеше ситен дъжд. Спомних си как преди години Петър беше весело дете — обичаше да рисува и мечтаеше да стане архитект. Кога всичко се обърка? Кога любовта ми се превърна в капан?

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежките ми ме гледаха със съжаление.

— Мария, пак ли не си спала? — попита ме Галя.

— Синът ми… пак има проблеми…

— Всички имаме деца, но трябва да ги учим на отговорност — каза тя тихо.

Вечерта Петър се прибра късно. Беше пил. Очите му бяха зачервени.

— Мамо… съжалявам… Не знам защо все така става…

Прегърнах го силно. Усетих миризмата на алкохол и отчаяние.

— Петре… обичам те… но не мога повече така… Ако не започнеш работа и не спреш с кредитите… ще трябва да напуснеш дома ни.

Той ме погледна ужасено.

— Мамо! Не можеш да ме изгониш!

— Не те гоня… но трябва да пораснеш…

Тази нощ не мигнах. Чудех се дали постъпвам правилно. Дали съм лоша майка? Или просто уморена жена?

Минаха седмици. Петър започна работа в склад. Първите дни беше мрачен и мълчалив, но после започна да се връща по-спокоен. Веднъж дори донесе хляб и каза:

— Мамо, този път ще опитам…

Сълзите ми потекоха сами.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелките на квартала ни в Пловдив. Знам, че борбата не е свършила. Но поне вече вярвам, че любовта понякога значи да кажеш „не“.

Кажете ми — къде според вас свършва майчината любов и започва отговорността? Дали някога ще спра да се чувствам виновна?