Имам ли право на щастие на петдесет и седем?

– Мамо, не мога да повярвам, че наистина ще го направиш! – гласът на Яна трепереше, а очите ѝ бяха пълни с недоумение и гняв. Стояхме една срещу друга в малката ми кухня в Пловдив, между миризмата на прясно изпечен хляб и горчивината на неизказаните думи. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през дантелените пердета, а аз усещах как сърцето ми бие лудо, сякаш съм отново на двадесет.

– Яна, моля те, чуй ме… – започнах, но тя ме прекъсна.

– Не, мамо! Не искам да слушам! Този човек… Драган… Познаваш го от няколко месеца. Как можеш да си сигурна, че не те използва? Че не иска само апартамента ти или пенсията ти? – думите ѝ бяха като нож, но знаех, че идват от грижа, не от злоба.

Погледнах ръцете си – ръце, които са милвали челото ѝ, когато беше болна, които са месили хляб за нея и брат ѝ, които са държали ръката на баща ѝ, когато умираше. Сега тези ръце трепереха от страх и надежда. Наистина ли беше толкова безразсъдно да искам малко щастие за себе си?

– Яна, аз съм на петдесет и седем. Цял живот съм живяла за вас, за семейството. Не искам да умирам сама, не искам да бъда само майка и баба. Искам да бъда и жена. – Гласът ми се пречупи, но не се отказах. – Драган ме кара да се чувствам жива. Не съм изпитвала това от години.

Яна се обърна рязко, ръцете ѝ се свиха в юмруци.

– А ако сгрешиш? Ако се окаже, че е като онзи съсед на леля Мариана, дето ѝ източил всичките спестявания? Мамо, ти си добра, но светът не е!

В този момент вратата се отвори и Драган влезе, носейки торба с череши от пазара. Усмихна се, но усети напрежението във въздуха.

– Добър ден, Яна. Как сте? – попита той внимателно.

– Добре съм – отвърна тя студено и излезе от кухнята, оставяйки ни сами.

Драган се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми.

– Не искам да съм причина за раздор между теб и дъщеря ти, Милена. Ако трябва, ще се оттегля.

Погледнах го – този мъж с топли очи, който ми носеше цветя без повод, който ме слушаше, когато разказвах за младостта си, за мечтите си, които бях заровила дълбоко. Не исках да го губя. Но не исках и да изгубя Яна.

Седмиците минаваха в напрежение. Яна идваше все по-рядко, а когато беше тук, мълчеше или спореше. Синът ми, Петър, живееше в София и се обаждаше рядко – за него всичко беше „твоя работа, мамо, щом си щастлива“. Но Яна… тя беше тук, тя беше моето огледало, моят съдник.

Една вечер, докато седях сама на балкона, слушайки далечния шум на трамваите, Яна ми се обади по телефона.

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът ѝ беше уморен, почти отчаян.

– Добре, Яна. Ела утре. Ще направя любимата ти мусака.

На следващия ден тя дойде, седна срещу мен на масата и дълго мълча. После каза:

– Знаеш ли, страх ме е. Страх ме е да не те изгубя. Страх ме е, че ще страдаш. След татко… ти беше всичко за нас. Не мога да приема, че някой друг ще заеме мястото му.

Погалих ръката ѝ.

– Никой няма да заеме мястото на баща ти. Той винаги ще бъде част от мен. Но и аз имам право на ново начало, нали?

Яна избърса сълзите си.

– Може би съм егоистка. Може би трябва да ти дам шанс. Но обещай ми, че ще бъдеш внимателна. Че ще пазиш себе си.

– Обещавам, Яна. – Усмихнах се през сълзи.

Сватбата беше малка, само с най-близките. Драган държеше ръката ми, а Яна стоеше до мен, с очи, пълни с тревога и обич. Когато казах „да“, почувствах се отново млада, отново жива.

Сега, когато седя на дивана до Драган, а Яна и внучката ми рисуват на пода, се питам: Имам ли право на щастие на петдесет и седем? Или щастието е нещо, което трябва да извоюваш, дори когато всички се съмняват в теб? Какво бихте направили вие на мое място?