„Имаш един месец да си намериш друго място“: Историята на една майка, която изгони дъщерите си

„Имаш един месец да си намериш друго място. Не мога повече така. Трябва да живея сама.“

Думите на майка ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а в хола миришеше на прясно сварено кафе и отчаяние. Аз и сестра ми, Ива, стояхме на дивана като две малки момичета, макар че вече бяхме пораснали жени – аз на двадесет и шест, тя на двадесет и една. Майка ни седеше срещу нас, с ръце скръстени на гърдите, очите ѝ – червени от плач или безсъние, не знам.

„Мамо… какво говориш?“, прошепнах аз, а гласът ми се пречупи. „Къде да отидем? Как ще се оправим?“

Тя не отговори веднага. Погледна през прозореца към сивото небе и въздъхна тежко.

„Не мога повече. Всичко ми идва в повече. Откакто баща ви почина… всичко е на моите рамене. Искам да си почина. Искам тишина.“

В този момент сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Баща ни, Георги, почина преди шест години – инфаркт посред нощ. Остави ни сами в двустайния апартамент в Люлин, с кредити и спомени. Майка ми се хвърли в работа – чистачка сутрин в училище, вечер продавачка в кварталната бакалия. Аз работех като сервитьорка, Ива учеше в университета и работеше почасово в книжарница.

Животът ни беше труден, но бяхме заедно. Или поне така си мислех.

„Мамо, ние сме ти семейство…“, опита се да каже Ива, но майка ни я прекъсна:

„Семейство ли? Вие само се карате! Всеки ден – кой ще измие чиниите, кой ще плати сметките! Аз съм уморена! Искам да си почина поне малко, преди да умра.“

Тогава разбрах – не ставаше дума само за нас. Ставаше дума за нея. За нейната болка, за нейната умора. Но как можехме да я оставим сама? Как можехме да си тръгнем?

След онази вечер у дома стана студено. Майка ни почти не говореше с нас. Заключваше се в стаята си, излизаше само за работа или за да си направи чай. Аз и Ива започнахме да търсим квартири – евтини стаички под наем, далеч от познатото. Пари нямахме почти никакви. Приятелите ни се опитваха да помогнат, но никой не можеше да ни приюти за повече от няколко дни.

Една вечер седяхме с Ива на кухненската маса и брояхме последните си спестявания.

„Знаеш ли какво ме боли най-много?“, прошепна тя. „Че майка ни избра себе си пред нас.“

Не знаех какво да ѝ кажа. Може би беше права. Може би всички сме прави по своему.

Последната вечер преди да си тръгнем, майка ни седна до мен на дивана. Дълго мълчахме.

„Не ме мрази“, каза тихо тя. „Аз… просто не мога повече.“

Погледнах я – беше остаряла с десет години за шест. Ръцете ѝ трепереха, очите ѝ бяха празни.

„Не те мразя“, отвърнах. „Но ми липсваш.“

На следващия ден си събрахме багажа – две чанти дрехи и една кутия със снимки от детството. Излязохме от апартамента без да се обърнем назад.

Първите месеци бяха ад. Живеехме в малка стая под наем в Надежда – шумно, студено, мръсно. Работех по две смени, Ива напусна университета заради парите. Понякога вечер плачехме заедно – за изгубения дом, за майка ни, за това че вече не сме семейство.

С времето болката поутихна. Намерих по-добра работа като рецепционистка в хотел, Ива започна да учи дистанционно и работеше като преводачка онлайн. Започнахме да се смеем отново – макар и рядко.

Майка ни не се обаждаше често. Понякога пращаше съобщение: „Как сте?“ или „Честит рожден ден“. Понякога я виждах случайно в квартала – изглеждаше по-спокойна, но самотна.

Една Коледа решихме да ѝ звъннем.

„Мамо… липсваш ни“, казах аз през сълзи.

Тя мълча дълго.

„И вие ми липсвате“, прошепна накрая.

Оттогава започнахме бавно да градим мостове помежду си – плахо, несигурно. Всяка среща беше като разходка по тънък лед – страхувахме се да не кажем нещо грешно, да не развалим крехкия мир.

Сега, пет години по-късно, още живея с белега от онзи ден. Още се питам – можеше ли да бъде различно? Можеше ли майка ми да избере нас пред себе си? Или понякога човек трябва да избере себе си, дори когато боли?

Понякога вечер гледам към тавана и се питам: „Колко струва едно семейство? И кога любовта се превръща в товар?“