Името, което не бива да забравяме: Битката за традицията в моето семейство

— Не мога да повярвам, Иван! — гласът ми трепереше, докато стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не се счупи. — Това е името на баща ти! На дядо ти! Как можеш да го отхвърлиш така?

Иван седеше срещу мен, с ръце в джобовете на дънките си, погледът му беше вперен в пода. Лилия, снаха ми, стоеше до него и стискаше ръката му. В очите ѝ проблясваше решителност, която не бях виждала преди.

— Мамо, разбирам те — започна Иван тихо. — Но това е нашето дете. Искаме да му дадем име, което значи нещо за нас. Не искаме да го обременяваме с миналото.

— Обременяваме? — почти извиках. — Това не е бреме! Това е чест! Името на баща ми беше символ на сила и достойнство. Той преживя войната, строи този дом с голи ръце! Как можеш да го забравиш?

Лилия се намеси, гласът ѝ беше мек, но твърд:

— Госпожо Мария, знам колко много значи това за вас. Но ние искаме нашият син да има свое име, своя път. Не искаме да живее в сянката на някой друг, колкото и велик да е бил той.

В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Сякаш цялата ми история, всичко, което съм пазила и предавала през годините, се разпадаше пред очите ми. Спомних си как баща ми ме държеше за ръка, когато за първи път прекрачих прага на училището в Пловдив. Как ми разказваше за дядо си — Иван старши — който е бил кмет на селото ни по време на войната. Как винаги казваше: „Името е като корен — ако го отрежеш, дървото умира.“

— Ами ако вашият син един ден ви попита защо не носи името на прадядо си? Какво ще му кажете? — попитах с треперещ глас.

Иван въздъхна тежко:

— Ще му кажем истината, мамо. Че сме искали той да има свой живот. Че сме уважавали миналото, но сме избрали бъдещето.

Тези думи ме удариха като шамар. В главата ми се завъртяха спомени от семейните събирания — как всички се гордеехме с имената си, как дори най-малките деца знаеха родословното дърво наизуст. Как всяка Коледа баща ми разказваше истории за прадядо Иван и подвизите му по време на Балканската война.

След като Иван и Лилия си тръгнаха, останах сама в тъмната кухня. Чувах тиктакането на стенния часовник и усещах как сълзите ми се стичат по бузите. Обърнах се към снимката на баща ми над печката.

— Тате, прости ми… Не успях да ги убедя — прошепнах.

На следващия ден отидох при сестра си Катя. Тя винаги беше по-умерената от нас двете.

— Мария, не се измъчвай толкова — каза тя и ме прегърна. — Времената се менят. Децата ни са различни. Може би трябва да им дадем шанс да направят своите грешки… или своите избори.

— Но Катя, ако всички започнем така? Ако всеки забрави откъде идва? Какво ще остане от нас?

Тя замълча за миг и после каза:

— Ще остане любовта ни. И спомените ни. И това, което сме им дали като хора.

Думите ѝ ме разтърсиха. Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. Мислех за всички онези семейства в България, които се борят със същия въпрос — традицията срещу новото време. Виждах го навсякъде: по улиците на София, в малките градове като нашия Асеновград, дори по телевизията — млади хора, които искат да бъдат различни, да избягат от сенките на миналото.

Седмица по-късно Иван и Лилия ме поканиха на гости. Бебето вече беше вкъщи. Влязох в стаята и видях малкото вързопче в люлката. Сърцето ми се сви от любов и болка едновременно.

— Мамо — каза Иван тихо — запознай се с нашия син… Александър.

Погледнах го — толкова малък, толкова невинен. Александър… Името беше хубаво, силно име. Но не беше името на баща ми.

Приближих се до люлката и докоснах ръчичката му.

— Здравей, Александър — прошепнах. — Добре дошъл в семейството ни.

В този момент разбрах нещо важно: може би името не е всичко. Може би любовта и спомените са по-важни от традицията. Но болката остана — болката от това, че една част от миналото ни няма да живее в това дете.

Сега често се питам: Кога трябва да отстъпим пред новото време? Кога традицията се превръща в окови? А вие как бихте постъпили на мое място?