Името на внука: Бурята в нашето семейство

– Не мога да го направя, Павле! Не мога да нарека детето Себастиан! – гласът на Катерина трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в кухнята, слънцето се прокрадваше през пердетата, а аз усещах как въздухът между нас става все по-гъст.

– Но това беше името на баща ми, Кате. Той беше всичко за мен. Обещах му… – думите заседнаха в гърлото ми. Спомних си последните мигове с татко, как държах ръката му в болничната стая и той прошепна: „Павле, ако някога имаш син…“

Катерина избърса сълзите си и се обърна към мен:
– Знам, че ти е трудно. Но това име… звучи старомодно. Никой вече не кръщава така децата си. Искам синът ни да има свое бъдеще, не чуждо минало.

В този момент телефонът ми иззвъня. Майка ми – Мария. Знаех защо звъни. От седмици настояваше да спазим традицията. Вдигнах.

– Павле, какво става? Решихте ли? – гласът ѝ беше напрегнат.
– Още обсъждаме, мамо…
– Не може да има спор! Това е чест! Татко ти заслужава!

Затворих и се облегнах на стената. В главата ми се блъскаха думи: чест, дълг, любов, свобода. Как да избера между миналото и бъдещето?

Катерина ме гледаше умолително:
– Павле, моля те… Не искам да живея в сянката на човек, когото никога не съм познавала. Искам нашето дете да има име, което ние избираме заедно.

Вечерта седнахме на масата с майка ми и сестра ми – Даниела. Катерина беше напрегната, а майка ми – ледена.

– Катерина, в нашето семейство винаги сме кръщавали първия внук на дядото – започна майка ми. – Това е традиция от поколения.

Катерина прехапа устни:
– С цялото ми уважение, госпожо Мария, но времената се променят. Имената също.

Даниела се намеси:
– Ами ако направим компромис? Може би второ име?

Майка ми поклати глава:
– Не! Това е подигравка!

В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Семейството ми се разпадаше заради едно име.

Следващите дни бяха кошмар. Майка ми не говореше с Катерина. Сестра ми се опитваше да ни помири. Аз се чувствах като предател – към баща си, към майка си, към жената, която обичам.

Една вечер Катерина седна до мен на дивана:
– Павле, ако това име е толкова важно за теб… ще го приема. Но искам да знаеш – ще го направя заради теб, не защото вярвам в тази традиция.

Погледнах я и видях болката ѝ. Знаех, че ако настоявам, ще загубя част от нея. А ако отстъпя – ще предам паметта на баща си.

Реших да отида на гроба на татко. Седнах до студения камък и прошепнах:
– Тате, какво би направил ти? Би ли искал синът ти да страда заради едно име?

Вятърът разроши косата ми и сякаш чух гласа му: „Павле, важното е детето да е обичано.“

Върнах се у дома с решение.

Събрах всички в хола:
– Решихме да кръстим сина си Александър Себастианов Петров. Ще носи името на дядо си като второ име – за да има връзка с корените си, но и свое бъдеще.

Майка ми заплака от облекчение. Катерина ме прегърна силно.

Но знаех – раната остана. Семейството ни вече никога нямаше да бъде същото.

Понякога се питам: струваше ли си тази битка? Дали едно име може да тежи повече от любовта и мира в дома? Какво бихте направили вие?