Истината за красотата: Историята на едно момче от Пловдив

— Пак ли си ти, дебелак? — гласът на Петър отекна в коридора, докато ме блъскаше към стената. Раницата ми падна на земята, учебниците се разпиляха, а аз се опитах да не заплача. Не и пред тях. Не и пред цялото училище.

Казвам се Симеон. На тринайсет години съм и живея в Пловдив. Винаги съм бил по-пълен от другите деца, с кръгло лице и очила, които постоянно се изпотяват. Майка ми казваше, че съм „едно прекрасно дете“, но в училище никой не мислеше така. Там бях просто „дебелият Симо“.

Всяка сутрин ставах с тежест в гърдите. Знаех какво ме чака — подигравки, шушукания зад гърба ми, случайни ритници по чантата. Веднъж дори намерих бележка в шкафчето си: „По-добре не идвай утре.“

— Защо не можеш да отслабнеш малко? — попита ме баща ми една вечер, докато ядяхме вечеря. — Така ще ти е по-лесно в училище.

Погледнах към майка ми, но тя само сведе очи към чинията си. Никой не разбираше какво е да се чувстваш чужд в собственото си тяло. Да се страхуваш да говориш, да се смееш, дори да дишаш по-силно, за да не привличаш внимание.

Един ден, когато се прибирах от училище с наведена глава, чух глас зад себе си:

— Извинявай, всичко наред ли е?

Обърнах се и видях жена на средна възраст с топли кафяви очи. Казваше се леля Мария и работеше в близката книжарница. Покани ме вътре и ми даде чаша чай.

— Знаеш ли, Симеоне — каза тя тихо, — хората често са жестоки към това, което не разбират. Но ти имаш нещо специално. Не позволявай на никого да ти го отнеме.

Тези думи ме разплакаха. За първи път някой възрастен не ме упрекваше, а ме изслушваше.

В следващите седмици започнах да посещавам книжарницата всеки ден след училище. Там срещнах и други хора — дядо Георги, който разказваше истории за младостта си; малката Ани, която рисуваше чудовища и ги оцветяваше в най-ярките цветове; и леля Мария, която винаги намираше време да ме попита как съм.

Постепенно започнах да говоря повече, да се усмихвам по-често. Веднъж дори се осмелих да прочета стихотворение на глас пред всички в книжарницата. За първи път усетих, че имам място, където съм приет такъв, какъвто съм.

Но у дома нещата не се променяха. Баща ми продължаваше да настоява да спортувам повече и да ям по-малко. Майка ми мълчеше. Веднъж ги чух да спорят:

— Не виждаш ли как страда? — прошепна майка ми.
— Ако не го научим сега, животът ще го смаже! — отвърна баща ми.

Тогава разбрах — те просто не знаеха как да ми помогнат.

В училище Петър и компания не спираха. Един ден обаче нещо се промени. Докато ме бутаха по стълбите, Ани — малкото момиче от книжарницата — изскочи отпред:

— Оставете го! Какво ви е направил?

Всички онемяха. Никой досега не беше застанал на моя страна. Петър се изсмя:

— Какво ще направиш ти, хилава?

— Ще кажа на госпожата! — отвърна тя твърдо.

Този път учителката наистина чу и наказа Петър и приятелите му. За първи път почувствах справедливост.

С времето започнах да вярвам повече в себе си. Записах се на курс по рисуване в читалището и там срещнах още приятели. Оказа се, че имам талант — рисунките ми бяха изложени на училищната изложба.

Една вечер баща ми дойде при мен в стаята:

— Симо… извинявай, ако съм бил твърде строг. Просто исках да ти е по-лесно.

Погледнах го и за първи път му простих истински.

Днес вече съм на шестнайсет. Все още нося очила и съм по-пълен от другите момчета, но вече не ме е срам от това кой съм. Имам приятели, които ме приемат такъв, какъвто съм. Знам, че красотата не е във външността, а в добротата и смелостта да бъдеш себе си.

Понякога си мисля: Ако тогава не бях срещнал леля Мария и Ани, дали щях да намеря сили да продължа? Колко деца като мен още чакат някой просто да ги изслуша? Какво бихте направили вие?