Истината за „просрочените“ животи: Баща ми, сестра ми и аз между миналото и прошката

„Ти винаги си била любимката ѝ! Защо сега се държиш така, сякаш всичко ти принадлежи?“ – гласът на сестра ми Елена проряза тишината в хола, където още миришеше на майчините парфюми, въпреки че тя си отиде преди месец. Седях на ръба на дивана, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в кожата. Баща ми, Иван, стоеше до прозореца с гръб към нас, сякаш ако не ни гледа, няма да чуе думите ни.

„Не искам нищо повече от това, което ми се полага. Просто… нека поне сега бъдем честни един към друг“, прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като прашинки на слънце.

Елена се изсмя горчиво. „Честни? Ти ли ще говориш за честност? Къде беше, когато майка лежеше в болницата? Аз бях тук! Аз сменях памперсите ѝ! Ти си идваше само за уикендите и после пак изчезваше в София!“

Сърцето ми се сви. Всяка дума беше като удар. Знаех, че е права – работата ми в столицата ме държеше далеч от дома. Но не можех да понеса вината, която тя хвърляше върху мен. „Не беше лесно… Знаеш колко трудно беше да си намеря работа там. Майка не искаше да напускам всичко тук.“

Баща ми се обърна рязко. Очите му бяха зачервени – от алкохола или от сълзите, вече не можех да различа. „Стига! И двете сте виновни! Ако бяхте слушали майка си, сега нямаше да се карате за някакви пари и апартаменти!“

Мълчахме. В този момент осъзнах колко сме сами – трима души в един апартамент, всеки заключен в собствената си болка и гняв.

След погребението всичко се промени. Баща ми започна да пие повече. Вечерите минаваха в тягостно мълчание или в избухвания за най-малкото нещо – разхвърляна чаша, забравен ключ, шумен телефонен разговор. Елена се затвори в стаята си и излизаше само за да ме обвини в нещо ново – че не помагам достатъчно, че съм егоистка, че мисля само за себе си.

Аз… аз просто исках майка ми обратно. Исках да върна времето назад, да ѝ кажа още веднъж колко я обичам, да ѝ помогна повече. Но времето не прощава.

Една вечер, докато подреждах старите ѝ дрехи, намерих писмо – адресирано до мен. Почеркът ѝ беше треперещ, но ясен:

„Мила Мария,
Ако четеш това писмо, значи вече ме няма. Не искам да се карате с Елена и баща ти заради мен или заради каквото и да било. Всичко материално е нищо пред това да сте заедно. Простете си. Обичам ви.“

Сълзите ми капеха по хартията. Прочетох писмото няколко пъти и го скрих в джоба си.

На следващия ден реших да поговоря с Елена. Тя седеше на терасата с цигара в ръка.

„Ели… Моля те, чуй ме. Намерих писмо от мама. Тя не искаше да се караме.“

Тя ме погледна с празен поглед. „Късно е вече. Всичко е развалено.“

„Не е късно! Моля те… Нека опитаме поне заради нея.“

Тя издиша дима бавно. „Ти винаги си мислиш, че можеш да оправиш всичко с думи.“

„Не мога… Но мога да опитам.“

Баща ми се появи зад нас – залитайки леко, с бутилка ракия в ръка.

„Майка ви беше свястна жена… Вие двете сте като кучета и котки! Защо не можете просто да се разберете?“

Погледнах го – този човек, който някога беше силният стълб на семейството ни, а сега беше само сянка на себе си.

„Тате… Трябва ни помощ. Всички имаме нужда от помощ.“

Той седна до нас и за пръв път от много време сложи ръката си върху моята.

„Извинявай… Не знам как да бъда баща без майка ви.“

В този миг разбрах – всички сме изгубени по свой начин.

Дните минаваха бавно. С Елена започнахме да говорим повече – за детството ни, за майка ни, за мечтите ни. Не беше лесно – често избухвахме, често плачехме. Но поне вече не мълчахме.

Наследството остана на заден план. Решихме да продадем апартамента и да разделим парите поравно. Баща ми прие трудно решението, но разбра, че така ще можем всички да започнем начисто.

Сега живея сама в малък апартамент в София. Елена остана във Варна при приятеля си. Баща ми е при сестра си в Пловдив. Понякога си пишем съобщения – кратки, но истински.

Понякога вечер сядам до прозореца и чета писмото на майка ми отново и отново.

Чудя се – дали някога ще успея напълно да простя? Дали семейството е убежище или просто красива лъжа? А вие как мислите?