Из болницата с трима: История за неочакваната радост и битката за оцеляване

— Господин Петров, честито, станахте баща на тризнаци! — думите на докторка Иванова още ехтят в ушите ми. Стоях в коридора на Майчин дом, стиснал мобилния си телефон така, че кокалчетата ми побеляха. Не можех да повярвам. Бях дошъл за рутинно раждане на второто ни дете, а изведнъж животът ми се преобърна.

Светлините в болничния коридор бяха сурови, а миризмата на дезинфектант ме караше да се чувствам още по-далеч от дома. Съпругата ми, Мария, беше вътре вече трети час. Чувах приглушени гласове и писъци от други стаи. В този момент майка ми ми звънна:

— Как е Мария? Всичко наред ли е?

— Майко… — гласът ми трепереше. — Ще ставаме родители на тризнаци.

Настъпи тишина. После чух как тя се разплака. Не знаех дали от радост или от страх.

Когато най-накрая ме пуснаха при Мария, тя беше бледа и изтощена, но очите ѝ светеха. Държеше ръката ми и шепнеше:

— Ще се справим ли, Иване? Как ще ги гледаме? Как ще ги обичаме еднакво?

Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха сметки — три пъти повече памперси, три пъти повече дрехи, три пъти повече безсънни нощи. А работата ми в малката счетоводна фирма едва стигаше за двама възрастни и едно дете.

Първите дни бяха като сън. Или по-скоро кошмар. Тризнаците — две момичета и едно момче — бяха в кувьози. Всеки ден се молех да оцелеят. Мария не можеше да ги кърми всичките, а аз тичах между дома и болницата с торби с адаптирано мляко и чисти дрехи.

— Господин Петров, трябва да сте силен — каза веднъж една от сестрите. — Децата ви имат нужда от вас.

Но как да си силен, когато не знаеш дали ще имаш работа следващия месец? Когато банката звъни за закъсняла вноска по кредита? Когато по-голямата ти дъщеря, Елица, те пита защо мама не е вкъщи?

Една вечер седнах до леглото на Мария и ѝ казах:

— Може би трябва да помислим за помощ. Да поискаме от родителите ни…

Тя избухна:

— Не искам да ставаме тежест! Те са стари, болни! Това са нашите деца!

Скарахме се жестоко. За първи път от години ѝ повиших тон. После цяла нощ не мигнах. Чудех се дали любовта ни ще издържи на това изпитание.

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин броях парите в портфейла си и се чудех как ще стигнат до края на седмицата. Колегите ми гледаха с разбиране, но шефът започна да намеква, че отсъствам твърде често.

— Иване, знам че ти е трудно — каза веднъж той. — Но фирмата има нужда от теб тук.

Понякога имах чувството, че се давя. Виждах как Мария се затваря в себе си, как Елица става все по-мълчалива. Веднъж я чух да казва на куклата си:

— Мама вече не ме обича…

Сърцето ми се сви. Опитах се да ѝ обясня:

— Мило мое момиче, мама е уморена, но те обича повече от всичко.

Тя само ме погледна с големите си кафяви очи и замълча.

След два месеца най-накрая ни разрешиха да вземем тризнаците у дома. Апартаментът ни в Люлин изведнъж стана тесен като кутия за обувки. Всички съседи дойдоха да ни видят — носеха дрехи, играчки, пари. За първи път почувствах, че не сме сами.

Но трудностите не свършиха. Безсънните нощи станаха норма. Мария плачеше все по-често. Един ден я намерих седнала на пода в кухнята, с глава между коленете.

— Не мога повече… — прошепна тя.

Прегърнах я силно.

— Ще мине… Ще мине…

Започнахме да ходим на консултации при психолог. Научихме се да говорим един с друг, да си прощаваме малките грешки. Елица започна да помага с бебетата — горда беше, че е голяма сестра.

С времето започнахме да се справяме по-добре. Намерих допълнителна работа като счетоводител на свободна практика. Мария започна да шие дрехи за други майки в квартала.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам как тризнаците спят един до друг като малки котета. Чувствам се уморен до смърт, но и щастлив по начин, който никога не съм познавал.

Чудя се: колко семейства като нашето са на ръба? Колко хора премълчават болката си от страх или срам? Може би ако говорим повече за трудностите си, ще намерим сили да продължим напред… Как мислите — има ли смисъл да споделяме страховете си или трябва да ги носим сами?