Изчезването на моят син: Майчино сърце в мрак

— Госпожо Николова, казвам се Елица. Аз съм годеницата на вашия син. — Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага ми, мокра до кости от пролетния дъжд, с букет увехнали лалета в ръка.

— Годеница? — прошепнах аз, сякаш думата беше чужда. — Какво говорите? Къде е Даниел?

Тя се разплака. — Не знам… Никой не го е виждал от две седмици. Моля ви, помогнете ми!

Светът ми се срина. Даниел, моето момче, моят единствен син, не беше се обаждал от няколко дни, но аз си мислех, че е зает с работа в София. Не подозирах нищо. Сега, с тази непозната жена пред мен, осъзнах колко малко знам за живота му напоследък.

Поканих я вътре. Седнахме на масата в кухнята, където миришеше на кафе и стари спомени. Елица разказа всичко: как са се запознали в университета, как са мечтали да заминат заедно в чужбина, как последните дни Даниел бил напрегнат и затворен. Последният път, когато го видяла, бил на гарата – казал ѝ само: „Ще ти се обадя довечера.“ Но не го направил.

— Обадихте ли се в полицията? — попитах.

— Да, но казаха, че възрастен човек има право да изчезне, ако иска. Не вярват, че е нещо сериозно.

Стиснах ръцете си до болка. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Къде е Даниел? Защо не ми е казал за Елица? Какво криеше от мен?

Вечерта се прибра съпругът ми – Иван. Когато му разказах всичко, той избухна:

— Това са глупости! Даниел винаги е бил малко странен напоследък. Сигурно пак е замесен в някоя глупост!

— Иван! — извиках. — Това е нашият син!

Той ме погледна студено:

— Нашият син отдавна не ни допуска до себе си.

Тези думи ме пронизаха като нож. Беше вярно – от години между нас и Даниел имаше невидима стена. След като брат му загина при катастрофа преди пет години, Даниел се затвори в себе си. Виновна ли бях аз? Не го ли обичах достатъчно? Не му ли дадох свободата да бъде себе си?

През следващите дни с Елица обиколихме всички места, където Даниел би могъл да бъде – старите му приятели, любимото му кафене до НДК, дори библиотеката на университета. Никой не го беше виждал. Оставихме бележки, звъняхме по телефона, дори пуснахме обява във Facebook групите.

Една вечер Елица остана да спи у нас. Седяхме на терасата и гледахме как дъждът барабани по ламарината.

— Мислите ли, че ще го намерим? — попита тя тихо.

— Не знам — отвърнах. — Но няма да спра да търся.

Тя ме хвана за ръката и заплака. В този момент почувствах, че тя е част от семейството ми – макар и непозната до вчера.

На третата седмица получих писмо по пощата – без подател. Почеркът беше на Даниел:

„Мамо,
Не търси вината в себе си. Трябваше да ти кажа по-рано за всичко – за дълговете ми, за страха ми да ви разочаровам. Не мога повече така. Обичам ви.“

Светът ми потъна в мрак. Дългове? Страх? Какво съм пропуснала? Защо не съм видяла болката в очите му?

Иван прочете писмото и го хвърли на масата:

— Казах ти! Пак е забъркан в нещо! Сега ще ни излагат пред цялото село!

— Не ме интересува какво ще кажат хората! — извиках през сълзи. — Интересува ме само синът ни!

Започнах да ровя из стаята на Даниел – тетрадки, стари снимки, касови бележки от някакви заложни къщи. Сърцето ми се сви – беше залагал вещи, които му бяха скъпи: часовника на дядо му, китарата от абитуриентския бал.

Елица намери бележка с адрес в Люлин. Отидохме там заедно – малка стая под наем в панелен блок. Хазяйката ни каза:

— Момчето ви идваше тук понякога да спи… Но не съм го виждала отдавна. Беше много притеснен последния път.

Върнахме се у дома отчаяни. Иван вече не говореше с мен – затвори се в себе си и само гледаше телевизия с часове.

Една вечер телефонът звънна – непознат номер.

— Госпожо Николова? Вашият син е при нас… Добре е засега. Но трябва да върне парите си до края на месеца.

Гласът беше студен и безличен. Изтръпнах цялата.

— Кои сте вие? Какво сте му направили?

— Ако искате да го видите жив и здрав, не се обаждайте в полицията.

Затвориха.

Седнах на пода и заплаках като дете. Елица ме прегърна силно.

— Ще го измъкнем — прошепна тя.

В следващите дни започнахме да събираме пари – продавах всичко ценно вкъщи: златните обеци на майка ми, стария фотоапарат на баща ми… Иван най-накрая се включи – продаде колата си без дума упрек.

Дадохме парите на посоченото място – стара автобусна спирка край Перник. След два дни Даниел се прибра сам – слаб, пребледнял, със страх в очите.

Прегърнах го силно и не можех да спра да плача.

— Мамо… Съжалявам… — прошепна той.

Сега седя до прозореца и гледам как пролетният дъжд отмива праха по улицата. Семейството ми вече никога няма да бъде същото. Но поне сме заедно.

Питам се: Колко тайни може да понесе едно семейство? И дали някога ще простим напълно – на другия и на себе си?