Изгнана от сватбата на пастроката ми: Бях ли някога част от това семейство?

— Катерина, не мисля, че е добра идея да идваш — гласът на съпруга ми, Иван, трепереше по телефона. Беше рано сутринта, а аз вече държах в ръцете си изгладената рокля, която бях избрала специално за сватбата на пастроката ми Мария. Сърцето ми се сви. — Но, Иван… аз съм част от това семейство вече петнайсет години. Как така не е добра идея? — прошепнах, усещайки как гласът ми се пречупва.

— Мария не иска да те вижда. Моля те, не усложнявай деня ѝ — каза той тихо и затвори.

Стоях в коридора, с телефона в ръка, и се чудех как стигнахме дотук. Спомних си първия път, когато срещнах Мария — беше на осем, с големи кафяви очи и коса на плитки. Майка ѝ беше починала наскоро, а аз се опитвах да бъда тиха и внимателна. Купувах ѝ книжки, плетях ѝ шалчета през зимата, водех я на кино. Но тя винаги ме гледаше с онзи поглед — сякаш съм натрапник в собствения си дом.

С годините нещата не станаха по-лесни. Иван работеше много, а аз бях тази, която помагаше с домашните, готвеше любимите ѝ ястия и я водеше на уроци по пиано. Всяка Коледа се стараех да украся къщата така, както майка ѝ го е правила. Но Мария рядко ми благодареше. Понякога дори ме наричаше „Катерина“, никога „мамо“.

— Защо винаги се опитваш толкова много? — попита ме веднъж Иван. — Може би трябва да я оставиш да дойде при теб сама.

— Ако не опитвам, кой ще го направи? — отвърнах аз. — Тя е дете.

Сега обаче тя вече не беше дете. Беше млада жена, която се омъжваше днес. А аз стоях пред църквата в Пловдив, с букет в ръка и сълзи в очите. Гледах как гостите пристигат — лели, чичовци, приятели от университета. Всички бяха поканени. Само аз не бях.

Видях Иван да излиза от колата си. Погледна ме за миг и бързо извърна глава. Сякаш се срамуваше от мен. Сякаш аз бях виновна за всичко.

— Катерина? — познах гласа на свекърва ми, баба Станка. Беше дребна жена с остър език и още по-остри очи.

— Защо стоиш тук като прокълната? Влизай вътре! — каза тя рязко.

— Не съм поканена — отвърнах тихо.

Тя ме изгледа дълго и после поклати глава.

— Тази Мария… никога не прие никого след майка си. Не е твоя вината. Но и ти понякога беше прекалено настоятелна.

— Какво трябваше да направя? Да я оставя сама? — попитах отчаяно.

— Понякога хората имат нужда от време… или просто не искат нова майка — въздъхна тя и влезе в църквата.

Останах сама пред вратата. Чувах музиката отвътре, смеха на гостите, звънливия глас на Мария. Представих си я в бяла рокля, щастлива, обградена от хората, които обича. Аз не бях сред тях.

Върнах се назад във времето — спомних си как веднъж Мария се прибра разплакана от училище. Беше я обидила съученичка заради това, че няма майка. Прегърнах я силно и ѝ казах: „Аз винаги ще съм тук за теб.“ Тя се измъкна от прегръдката ми и изкрещя: „Ти не си ми майка!“ Тогава плаках цяла нощ.

С годините болката стана по-тиха, но никога не изчезна напълно. Всяка година за рождения ѝ ден ѝ купувах подарък и ѝ пишех картичка: „Обичам те като свое дете.“ Никога не получих отговор.

Преди няколко месеца Иван ми каза: „Мария ще се жени.“ Усмихнах се и попитах кога ще е сватбата. Той замълча за миг и после каза: „Не знам дали ще те покани.“

— Какво значи това? — попитах го тогава.

— Знаеш колко е чувствителна… Не иска да те вижда на този ден.

— А ти? Ти какво искаш? — попитах го с надежда.

Той само сви рамене: „Не искам скандали.“

Днес стоя тук, сама пред църквата, докато животът на Мария започва наново без мен. Чудя се дали някога съм била част от това семейство или винаги съм била просто чужда жена в техния дом.

Хората минават покрай мен и ме гледат със съжаление или недоумение. Чувствам се прозрачна, невидима. Сякаш всичките ми усилия са били напразни.

В този момент телефонът ми вибрира. Съобщение от Иван: „Извинявай.“

Сълзите ми потичат свободно по бузите. Не знам дали плача за себе си или за Мария, или за всички пропуснати възможности между нас.

Връщам се у дома сама. Свалям роклята и я прибирам обратно в гардероба. В кухнята мирише на кафе — спомен от сутринта, когато още вярвах, че ще бъда част от този ден.

Сядам до прозореца и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Мисля си за всички жени като мен — мащехи, които дават любов без гаранция за признание или благодарност. Дали някога ще бъдем приети? Или винаги ще останем в сянката на миналото?

Понякога семейството не е въпрос на кръв или документи, а на избор и прошка. Но как да простиш на някого, който никога не ти е дал шанс?

Ако можех да върна времето назад… бих ли направила нещо различно? Или съдбата ни е предначертана още от първия ден?

Кажете ми — какво означава да бъдеш част от едно семейство? Има ли място за нас, които обичаме безусловно, но оставаме невидими?